Катерина потрепери и светкавица блесна в очите й.
— Признайте — извика тя, — че искате да отдалечите Анри д’Анжу, признайте, че не обичате брат си!
— Ха, ха, ха! — избухна в нервен смях Шарл. — Вие сте отгатнали, че искам да го отдалеча? Вие сте отгатнали, че не го обичам? А ако е така, какво? Да обичам брат си? Защо да го обичам? Ха, ха, ха, шегувате ли се? (Докато говореше, бледите му бузи се покриха с трескава руменина.) А той обича ли ме? А вие обичате ли ме? Освен моите кучета, Мари Туше и дойката има ли някой, който някога ме е обичал? Не, не, аз не обичам брат си, обичам само себе си, чувате ли? И не преча на брат ми също да обича само себе си.
— Ваше величество — каза Катерина, също възбудена, — понеже вие ми откривате сърцето си, трябва и аз да открия моето. Вие постъпвате като слаб крал, като зле съветван монарх, вие отпращате втория си брат, естествената опора на престола, който е достоен във всяко отношение да бъде ваш наследник, ако ви се случи нещастие, изоставяйки в такъв случай короната на произвола на съдбата. Защото, както сам казахте, д’Алансон е млад, неспособен, слаб и дори нещо повече — малодушен. А беарнецът се изправя зад него, чувате ли?
— Дявол да го вземе! — извика Шарл. — Много ме интересува какво ще се случи, когато аз няма да бъда вече. Беарнецът се изправя зад моя брат, казвате вие? Дяволи рогати, толкова по-добре. Казах, че не обичам никого, но всъщност сгреших. Аз обичам Анрио. Да, обичам този добър Анрио: той има прямо изражение, топла ръка, а наоколо си виждам само неискрени погледи и докосвам ледени ръце. Той е неспособен на предателство спрямо мен. Бих се заклел в това. Впрочем аз му дължа отплата, нали отровиха майка му, горкото момче! И разправят, че някой от моето семейство го сторил. Впрочем аз се чувствам добре, но ако се разболея, ще го извикам. Няма да се разделям от него. Ще приемам храна само от неговата ръка. А когато умра, ще го направя крал на Франция и Навара. И кълна се в папския търбух, вместо да се смее след моята смърт, както ще направят братята ми, ще плаче или поне ще се преструва, че плаче.
Мълния да беше паднала в краката на Катерина, по-малко би я ужасила от тези думи. Тя стоеше смазана, гледайки Шарл с блуждаещи очи, и като помълча малко, извика:
— Анри дьо Навар! Анри дьо Навар крал на Франция в ущърб на моите деца! Ах, света Богородице, ще видим! Значи, затова искате да отдалечите моя син.
— Вашият син ли… а аз какъв съм? Да не би да съм син на вълчица като Ромул? — извика Шарл, треперейки от гняв, със святкащи очи. — Вашият син! Вие сте права, френският крал не е ваш син, той, френският крал, няма братя, френският крал няма майка, френският крал има само поданици! Френският крал няма нужда от чувства. Той притежава воля. Той може да мине без любов, но иска да му се подчиняват.
— Ваше величество, вие зле изтълкувахте думите ми. Аз нарекох мой син този, с когото ще се разделя. В тази минута го обичам повече, защото най-много се страхувам, че ще загубя него. Престъпление ли е за една майка да не желае да се раздели с детето си?
— Аз ви повтарям, че ще се разделите с него. Повтарям ви, че ще напусне Франция и ще отиде в Полша, и то след два дни. И ако прибавите само една дума, ще замине още утре. И ако не наведете чело и не заличите заплахата в очите си, ще го удуша тази вечер, както вие искахте да удушите вчера любимия на дъщеря си. Само че аз няма да го изпусна, както изпуснахме Ла Мол.
При тази заплаха Катерина наведе чело, но почти веднага вдигна глава.
— Ах, бедно дете — каза тя, — брат ти иска да те убие! Е, добре, бъди спокоен, майка ти ще те защити!
— Ах, вие ми се подигравате — извика Шарл, — кълна се в Христовата кръв, той ще умре, и то не тази вечер, не след малко, а в същия миг. Оръжие, дага, нож, о!
И Шарл се огледа напразно наоколо си, за да открие някакво оръжие, и изведнъж видя малката кама, която майка му носеше на колана си, спусна се, измъкна я от шагреновата ножница, инкрустирана със сребро, и изскочи от стаята, за да промуши Анри д’Анжу, където и да го намери. Но в преддверието силите му, напрегнати до последен предел, го напуснаха изведнъж, той протегна ръка, изпусна острата кама, която се заби в паркета, нададе жален вик и се свлече на пода.