— Може би — отговори Катерина.
— Донесохте ли коса и кръв?
— Ето ги.
И Катерина подаде на заклинателя една жълточервеникава къдрица и малко шишенце с кръв.
Рьоне взе шишенцето, разклати го, за да смеси фибрина със серозната течност, и отля върху зачервеното острие голяма капка от тази течна плът, която в същия миг закипя и се разля във фантастични очертания.
— О, ваше величество — извика Рьоне, — виждам го как се вие от жестоки болки! Чувате ли как стене, как вика за помощ! Виждате ли как всичко около него се облива в кръв. Виждате ли как около неговия смъртен одър се готвят велики сражения. Погледнете, ето копия, погледнете, ето шпаги!
— Дълго ли ще живее? — запита Катерина, тръпнеща от неизразимо вълнение, задържайки ръката на Анри д’Анжу, който с жадно любопитство се наведе над жаравата.
Рьоне се приближи до олтара и изрече едно заклинание, като вложи толкова жар и убедителност, че вените на слепите му очи се издуха и той бе обзет от пророчески конвулсии, от нервни тръпки, подобно на тия, които са обземали древните питии над триножника и са ги преследвали чак до смъртния им одър.
Най-сетне той се изправи и им съобщи, че всичко е готово. Взе в едната си ръка почти пълното шишенце, а в другата къдрицата, поръча на Катерина да отвори наслуки книгата и да погледне първото попаднало й място, изсипа върху стоманеното острие всичката кръв и хвърли върху жарта всичките коси, като произнесе заклинание на староеврейски, което той самият не разбираше.
В този миг херцог д’Анжу и Катерина видяха да се изписва върху острието бяла фигура, наподобяваща труп, завит в саван.
Друга една фигура, напомняща жена, се бе навела над първата.
В същия миг косите се запалиха и един светъл, бърз, остър като огнен език пламък лумна над мангала.
— Една година — извика Рьоне, — едва една година, и този човек ще бъде мъртъв. И само една жена ще плаче за него. Но не, там долу в края на острието има още една жена, която държи в прегръдките си дете.
Катерина погледна сина си и макар че тя беше майката, сякаш питаше него кои са тези две жени.
Но Рьоне още не беше млъкнал и стоманеното острие побеля; всичко постепенно се заличи.
Тогава Катерина отвори книгата наслуки и прочете с глас, който въпреки цялата й душевна сила се бе изменил, следното двустишие:
Дълбоко мълчание се възцари около жаравата.
— А за онзи, знаеш за кого става дума, какви са предсказанията за този месец? — запита Катерина.
— Цветущ както винаги, ваше величество. Освен ако победим съдбата чрез борбата между боговете, бъдещето винаги ще се усмихва на този човек. И все пак…
— Все пак какво?
— Една от звездите, образуващи неговото съзвездие, беше покрита с черен облак по време на наблюденията ми.
— А — извика Катерина, — черен облак, значи, все пак има някаква надежда?
— За кого говорите, ваше величество? — запита херцог д’Анжу.
Катерина отведе настрана сина си и му каза нещо тихо.
През това време Рьоне коленичи и при светлината на пламъка изля в ръката си последната капка кръв.
— Странно противоречие — каза той, — което показва колко несигурни са данните на обикновената наука, с която боравят простосмъртните! За всеки друг освен мен, за всеки лекар, за всеки учен, за самия метр Амброаз Паре, това е чиста, животворна кръв, така изпълнена със сила и сокове, че обещава дълъг живот на тялото, от което е излязла. А всъщност цялата тази сила трябва да изчезне много скоро. Този живот трябва да угасне, преди да е изтекла една година.
Катерина и Анри д’Анжу се бяха обърнали и слушаха. Очите на принца блестяха под маската.
— Да — продължи Рьоне, — на обикновените учени принадлежи само настоящето, а на нас принадлежи миналото и бъдещето.
— И така — продължи Катерина, — вие смятате, че той ще умре, преди да е изтекла една година.
— Това е също така несъмнено, както че ние тук тримата сме живи, а един ден ще лежим на свой ред в ковчега.
— И все пак вие казахте, че тази кръв е чиста и животворна, казахте, че тя обещава дълъг живот?
— Да, ако нещата следват своя естествен ход, но нима не е възможно някоя злополука…
— Ах, да, чувате ли — каза Катерина на Анри, — някоя злополука…
— Уви — отговори той, — още една причина повече, за да остана тук.
— О, да не говорим повече за това. Невъзможно е. Младият човек се обърна към Рьоне с преправен глас.
— Благодаря, благодаря, вземи тази кесия.
— Елате, графе — каза Катерина, давайки умишлено тази титла на сина си, за да обърка Рьоне.