И двамата си тръгнаха.
— Виждате ли, майко? — каза Анри. — Злополука… и ако има злополука, аз няма да бъда тук. Ще бъда на четиристотин левги от вас.
— Четиристотин левги се изминават за една седмица, синко.
— Да, но кой знае дали тези хора ще ме пуснат да се върна. Не мога ли да почакам тук, майко?
— Кой знае — каза Катерина — дали злополуката, за която говори Рьоне, не е вчерашната случка, от която кралят легна болен. Слушайте, върнете се, мое дете, а аз ще мина през вратичката на манастира „Сент-Огюстен“, свитата ми ме чака там. Вървете, Анри, вървете и внимавайте да не гневите брат си, ако го видите.
Глава 42
Откровения
Първото нещо, което научи, херцог д’Анжу, когато се върна в Лувъра, беше, че тържественото посрещане на полските пратеници е насрочено след пет дни. Шивачите и златарите чакаха принца с великолепни дрехи и блестящи скъпоценности, които кралят беше поръчал за него.
Докато той ги пробваше, разгневен до сълзи, Анри дьо Навар се забавляваше с великолепно колие от изумруди, шпага със златна дръжка и скъпоценен пръстен, които Шарл му бе изпратил същата сутрин.
Херцог д’Алансон бе получил писмо и се бе затворил в стаята си, за да го прочете, необезпокояван от никого.
Колкото до Коконас, той сновеше из целия Лувър и търсеше приятеля си. Всъщност, както би трябвало да се очаква, Коконас не се изненада особено, че Ла Мол не се върна цялата нощ. Обезпокои се едва сутринта. Започна издирването от странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, от „А ла Бел-Етоал“ отиде на улица Клош-Персе, от улица Клош-Персе на улица Тизон, от улица Тизон на Пон Сен-Мишел и накрая от Пон Сен-Мишел в Лувъра.
Той извършваше това издирване по много странен и предизвикателен начин, което е лесно обяснимо, като се има пред вид ексцентричния характер на Коконас, така че настрои срещу себе си трима благородници от двора и обяснението им завърши съгласно модата на епохата — с шпага в ръка. Коконас прояви и при тези срещи добросъвестността, която влагаше обикновено при подобни случаи: той уби първия и рани другите двама, повтаряйки всеки път:
— Горкият Ла Мол, знаеше толкова хубаво латински! Това толкова отегчи неговите противници, че последният, барон дьо Боасе, като падаше, каза:
— В името на небето, Коконас, стига с това еднообразие! Кажи поне, че е знаел гръцки!
Най-сетне мълвата за авантюрата в коридора се разнесе. Отначало Коконас потъна в скръб, като помисли, че всичките тези крале и принцове са убили приятеля му и сигурно са го хвърлили в някое подземие.
Той научи, че и д’Алансон е участвал в експедицията и без дори да се замисли за неприкосновеността на един принц по рождение, отиде при него и му поиска обяснение, както би постъпил с най-обикновен благородник.
Отначало д’Алансон много се изкуши да покаже вратата на нахалника, който идваше да му иска сметка за действията му. Но Коконас говореше така отривисто, очите му хвърляха такива пламъци, мълвата за трите дуела през последните двадесет и четири часа така бе раздула славата на пиемонтеца, че херцогът размисли и вместо да се поддаде на първото си чувство на негодувание, отговори с любезна усмивка:
— Драги Коконас, вярно, че кралят, разгневен от сребърната кана, с която го замериха, херцог д’Анжу, недоволен, че го поляха със сок от портокали, и херцог дьо Гиз, обиден, че са го плеснали с парче от глиган, се опитаха да убият граф дьо Ла Мол, но един приятел на вашия приятел осуети покушението. Давам ви честната си дума, че всичко се провали.
— Ах — въздъхна Коконас като ковашки мях, — ах, дявол да го вземе, ваша светлост, това е чудесно и аз бих искал да зная кой е този приятел, за да му докажа признателността си.
Херцог д’Алансон не отговори нищо, но се усмихна още по-любезно, така че Коконас остана с впечатлението, че този приятел не е никой друг, а самият принц.
— Е, добре, ваша светлост — поде той, — понеже бяхте така добър да ми кажете началото на историята, окажете ми тази милост, да ми разкажете края. Искали да го убият, но не го убили, казвате вие, тогава какво го направиха? Аз съм смел, хайде, кажете. Готов съм да понеса една лоша вест. Хвърлили са го в някое подземие, нали? Толкова по-добре. Това ще го накара да бъде по-предпазлив. Той никога не слуша съветите ми. Но ще го измъкнем оттам, дявол да го вземе! Камъните не са препятствие за всички.
Д’Алансон поклати глава.
— Лошото в цялата работа, мой храбри Коконас — каза той, — е, че след това приключение приятелят ти изчезна, без никой да го знае къде е.
— Дявол да го вземе! — извика пиемонтецът и отново побледня, — дори в ада да е отишъл, ще го намеря!