— Слушай — каза д’Алансон, който също имаше, разбира се, по други причини, голямо желание да узнае къде е Ла Мол. — Ще ти дам един приятелски съвет.
— Кажете, ваша светлост, кажете!
— Иди при кралица Маргьорит, тя сигурно знае какво е станало с приятеля ти, когото ти оплакваш.
— Трябва да призная на ваша светлост, че вече мислих за това, но не се осмелих, защото, освен дето нейно величество кралицата ми вдъхва дълбоко уважение, аз се страхувам да не я намеря обляна в сълзи. Но щом ваша светлост ме уверява, че Ла Мол не е умрял и че нейно величество знае къде е, ще се запася със смелост и ще отида при нея.
— Върви, приятелю, върви — каза Франсоа — и когато научиш нещо, кажи го и на мен, защото аз всъщност съм не по-малко обезпокоен от тебе. Помни само едно нещо, Коконас.
— Какво?
— Не казвай, че отиваш от моя страна, защото, ако проявиш тази непредпазливост, може да не научиш нищо.
— Ваша светлост — каза Коконас, — щом ми нареждате да запазя тайна, ще бъда ням като риба или като кралицата-майка.
— Славен принц, чудесен принц, благороден принц! — шепнеше на себе си Коконас, отправяйки се към наварската кралица.
Маргьорит чакаше Коконас, защото слухът за неговото отчаяние бе стигнал до нея и като научи с какви подвизи бе ознаменувал той отчаянието си, почти му бе простила грубото отношение към нейната приятелка херцогиня дьо Невер, на която пиемонтецът бе направил една неприятна сцена и й се сърдеше от два-три дни. Така че го въведоха веднага при кралицата.
Коконас влезе, без да може да превъзмогне известно смущение, което, както бе казал на д’Алансон, винаги изпитваше пред кралицата. То се дължеше не толкова на високия й ранг, колкото на превъзходството на ума й. Маргьорит го посрещна с усмивка, която веднага му възвърна самоувереността.
— Ваше величество — каза той, — моля ви, дайте ми приятеля или поне ми кажете какво е станало. Защото аз не мога да живея без него. Представете си Евриал без Нисос, Дамон без Питиас и Орест без Пилад. Съжалете се над моята мъка поне заради един от героите, които ви цитирах и чиито сърца, заклевам ви се, не са били по-нежни от моето.
Маргьорит се усмихна и след като накара Коконас да й обещае, че ще пази тайна, му разказа как Ла Мол е избягал през прозореца. Колкото за мястото на неговото убежище, въпреки настойчивите молби на пиемонтеца тя не каза нито дума. Коконас бе удовлетворен наполовина, затова се впусна в дипломатически ходове на най-високо равнище. В резултат Маргьорит прозря, че и херцог д’Алансон споделя желанието на своя придворен да узнае какво е станало с Ла Мол.
— Е, добре — каза кралицата, — ако искате непременно да научите нещо положително за приятеля си, запитайте наварския крал, той единствен има право да говори. Аз мога да ви кажа само, че този, когото търсите, е жив, давам ви думата си.
— Аз имам по-сигурно доказателство — отговори Коконас, — вашите прекрасни очи, които не са плакали.
После, смятайки, че няма какво повече да прибави към фразата, която притежаваше двойно достойнство — изразяваше неговата мисъл и високото му мнение за качествата на Ла Мол, Коконас се оттегли, като обмисляше как да се сдобри с херцогиня дьо Невер не толкова заради нея, колкото за да научи нещо повече от това, което му бе казала Маргьорит.
Дълбоката скръб е ненормално състояние и душата отхвърля от себе си бремето й, щом й се удаде. Мисълта да напусне Маргьорит отначало бе разбила сърцето на Ла Мол и той бе се съгласил да избяга по-скоро, за да спаси честта на кралицата, отколкото да запази собствения си живот.
Още на другия ден вечерта се върна в Париж, за да види Маргьорит на балкона й. Тя от своя страна, сякаш таен глас й бе нашепнал за връщането на младия човек, бе прекарала цялата вечер на прозореца, така че те се видяха, вкусвайки неизразимата наслада на забранените радости. Нещо повече дори, меланхоличният и романтичен Ла Мол намираше някакво очарование в опасността. И тъй като истински влюбеният е щастлив само в минутата, когато вижда или притежава любимата и страда през цялото останало време, Ла Мол, горящ от желание да бъде отново с Маргьорит, се зае да организира колкото се може по-бързо събитието, което щеше да му я върне — тоест бягството на наварския крал.
Маргьорит напълно се отдаде на щастието да бъде обичана така предано и чисто. Понякога тя се мразеше заради тази своя слабост: тя, чийто зрял ум презираше простосмъртната любов, тя, която бе нечувствителна към дребните радости, които са най-сладкото, най-пленителното, най-желаното щастие за нежните души, считаше сега деня си, ако не щастливо запълнен, то поне щастливо завършен, когато към девет часа излизаше на балкона, облечена в бял пеньоар, и съзираше на кея в сянката един конник с ръка на сърцето или докосващ устните си. Тогава една многозначителна кашлица достигаше до любимия, за да му напомни обичния глас. Понякога малката ръка хвърляше писмо със завита в него скъпоценност, много по-ценна, защото бе принадлежала на Маргьорит, а не заради стойността си, и тя звънваше върху паважа на няколко стъпки от младия човек. Тогава Ла Мол се хвърляше като ястреб към тази плячка, притискаше я до гърдите си и си отиваше, пращайки отговора си по същия път, а Маргьорит се прибираше, след като заглъхнеха в далечината стъпките на коня, долетял в галоп, а сега отдалечаващ се бавно, сякаш безжизнен като прословутия дървен кон, който погуби Троя.