Ето защо кралицата не се безпокоеше за съдбата на Ла Мол, комуто от страх, че я следят, отказваше упорито всяка друга среща освен тия свиждания по испански, които започнаха след бягството му и се повтаряха всяка вечер в очакване на аудиенцията на пратениците от Полша, отложена с няколко дни, както видяхме, по изричното нареждане на Амброаз Паре.
В навечерието на този ден, към девет часа вечерта, когато всичко живо в Лувъра беше заето с приготовленията за другия ден, Маргьорит отвори прозореца и излезе на балкона. Но без да дочака нейното писмо, Ла Мол, по-нетърпелив от друг път, й изпрати своето с обичайната си сръчност и то падна в краката на неговата царствена любима. Маргьорит разбра, че посланието сигурно съдържа нещо по-особено, затова влезе в стаята да го прочете.
На първата страница бе написано: „Ваше величество, трябва да говоря с наварския крал. Работата не търпи отлагане, чакам.“
На втората страница, която можеше да бъде откъсната от първата, пишеше: „Ваше величество, кралице моя, направете така, че да мога да ви подаря една от целувките, които ви изпращам. Чакам.“
Маргьорит едва привършваше втората част на писмото, когато чу гласа на наварския крал. Той почука на общата врата с обичайната си въздържаност и запита Жийон дали може да влезе.
Кралицата веднага раздели писмото на две, скри единия лист в корсажа си, а другия в джоба, изтича до прозореца, затвори го и се спусна към вратата.
— Влезте, ваше величество — каза тя.
Колкото тихо, бързо и ловко да бе затворила Маргьорит прозореца, Анри долови шума. Неговите сетива, вечно напрегнати, сред това общество, на което не се доверяваше, бяха достигнали великолепната изостреност на сетивата на диваците. Но наварският крал не беше от тези тирани, които забраняват на жените си да вдъхват чист въздух и да се любуват на звездите.
Анри беше весел и любезен както обикновено.
— Кралице — каза той, — докато всички пробват тържествените си дрехи, реших да разменя с вас няколко думи по моите работи, които, надявам се, вие все още смятате и за свои, нали?
— Разбира се, ваше величество — отговори Маргьорит, — нали все още имаме еднакви интереси?
— Да, ваше величество, и аз исках да ви попитам какво мислите за явното старание на херцог д’Алансон от няколко дни да ме избягва, и то толкова подчертано, че онзи ден се е оттеглил в Сен-Жермен. Дали не мисли да избяга сам, защото него го следят по-малко, или пък въобще няма намерение да бяга? Какво е вашето мнение? Признавам ви, то ще ми помогне много да си изясня нещата.
— Ваше величество с право се безпокои от мълчанието на брат ми. Днес цял ден съм размисляла за това и моето мнение е, че с промяната на обстоятелствата той също се е променил.
— Тоест, виждайки, че крал Шарл е болен, а херцог д’Анжу става крал на Полша, той не би имал нищо против да остане в Париж, за да има под око френската корона, нали?
— Точно така.
— Още по-добре — каза Анри, — нека остане. Само че това изменя нашия план, защото, заминавайки сам, аз трябва да се осигуря три пъти по-добре, отколкото ако заминех с вашия брат, чието име и участие в бягството щяха да ме закрилят. Чудно ми е само, че не чувам нищо за господин дьо Муи. Той няма навик да седи със скръстени ръце. Не сте ли получили известия от него, кралице?
— Аз ли, ваше величество? — запита изненадана Маргьорит. — Как бих могла?…
— Бога ми, приятелко, нищо по-естествено от това. Вие благоволихте да ми доставите удоволствие да спасите живота на Ла Мол. Този младеж трябваше да отиде в Мант… А щом човек отиде някъде, той може и да се върне…
— Ах, ето ключа на една загадка, на която напразно търсех разрешението — отговори Маргьорит, — бях оставила отворен прозореца и като влязох, намерих на килима някаква бележка.
— Ето, виждате ли? — каза Анри.
— Отначало нищо не разбрах от съдържанието и не му отдадох никакво значение — продължи Маргьорит, — може би съм се излъгала и то идва от него.