— Не се безпокойте за това, ваше величество. Вляво или вдясно от ваше величество, видим или невидим, утре при посрещането на пратениците, той ще бъде в залата. Нека нейно величество кралицата вмъкне в речта си една дума, от която той да разбере дали сте съгласни да заминете, или не, дали трябва да бяга, или да ви чака. Ако херцог д’Алансон отказва, ще му бъдат нужни само петнадесет дни, за да реорганизира всичко от ваше име.
— Вярно — каза Анри, — дьо Муи е безценен човек.
— Ще можете ли да вмъкнете в речта си такава фраза, ваше величество?
— Нищо по-лесно от това — отговори Маргьорит.
— Тогава — каза Анри — аз ще видя утре херцог д’Алансон, нека дьо Муи бъде на пост и се постарае да разбере от половин дума.
— Той ще бъде там, ваше величество.
— Добре, господин дьо Ла Мол — каза Анри, — отнесете му моя отговор. Сигурно в околностите ви чакат кон и прислужник.
— Ортон ме чака на кея.
— Побързайте, господин графе. О, не през прозореца. Това е хубаво само в краен случай. Може да ви видят и тъй като не на всички е известно, че сте предприели това опасно пътешествие заради мен, вие ще изложите кралицата.
— Но откъде да мина, ваше величество?
— Ако не можете да влезете сам в Лувъра, спокойно можете да излезете с мен, тъй като аз зная паролата. Вие имате плащ, аз също, ще се загърнем добре и ще минем през пропуска без никакви затруднения. Впрочем ще ми се да кажа нещо на Ортон. Почакайте тук, ще отида да погледна дали няма някой по коридорите.
И Анри най-естествено излезе да провери свободен ли е пътят.
Ла Мол остана сам с кралицата.
— О, кога ще ви видя пак? — каза Ла Мол.
— Утре вечер, ако избягаме, в някоя от близките вечери в къщата на Клош-Персе, ако не избягаме.
— Господин дьо Ла Мол — каза Анри, който се върна, — да вървим. Пътят е свободен.
Ла Мол се поклони почтително пред кралицата.
— Дайте му да ви целуне ръка, кралице — каза Анри. — Граф дьо Ла Мол не е обикновен служител.
Маргьорит се подчини.
— Добре, че се сетих — каза Анри, — приберете грижливо въжената стълба, тя е скъпоценна вещ за заговорниците. Може да потрябва в най-неочакван момент. Да вървим, граф дьо Ла Мол. Елате!
Глава 43
Пратениците
На другия ден населението на Париж се беше стекло към предградието Сент-Антоан, откъдето трябваше да влязат в града полските пратеници. Кордон от швейцарци задържаше тълпата, а конни отреди проправяха път на благородниците и придворните дами, излезли да посрещнат шествието. Скоро горе при абатството „Сент-Антоан“ се появиха група конници, облечени в червено и жълто, с кожени шапки и наметки, с широки, извити като турски ятагани саби в ръка.
От двете страни вървяха офицери.
Зад тази първа група идваше втора, облечена със съвършено източен разкош. Тя предшестваше пратениците. Те бяха четирима и великолепно представяха най-митологичното рицарско кралство през XVI столетие.
Един от тези пратеници беше краковският епископ. Той беше в полудуховнически, полувоенни одежди и цял блестеше в злато и скъпоценности. Белият му кон с дълга, развяваща се грива и грациозна походка сякаш дишаше огън през ноздрите си. Никой не би могъл да повярва, че цял месец това благородно животно бе изминавало по петнадесет левги на ден по пътища, които поради лошото време бяха станали почти непроходими.
До епископа яздеше войводата Ласко, могъщ владетел, приближен на краля и сам притежаващ богатство и гордост на истински крал.
След двамата главни пратеници, съпроводени от други двама войводи със знатно потекло, идваха множество полски благородници, чиито коне, украсени с коприна, злато и скъпоценни камъни, предизвикаха шумното удивление на народа. Действително френските рицари, въпреки богатството и разкошните си коне и дрехи, бяха напълно затъмнени от новодошлите, които те презрително наричаха варвари.
Катерина до последния момент се бе надявала, че посрещането ще бъде отложено и решителността на краля ще отстъпи пред слабостта, която все още продължаваше. Но когато определеният ден дойде, когато тя видя Шарл, блед като призрак, да намята великолепната кралска мантия, разбра, че трябва да склони привидно глава пред неговата желязна воля и започна да мисли, че най-сигурното за Анри д’Анжу е да приеме великолепното изгнание, на което бе осъден.
Шарл, с изключение на няколкото думи, които бе произнесъл, когато видя майка си, излизаща от будоара, не бе разговарял повече с Катерила след сцената, предизвикала кризата, от която едва не умря. Всички в Лувъра знаеха, че между тях е имало страшно спречкване, без да им е известна причината, и дори най-смелите трепереха пред тази студенина и това мълчание, както треперят птиците пред застрашителното затишие, предвещаващо буря.