Впрочем всички в Лувъра се готвеха не като за празненство, а като за някаква зловеща церемония. Всеки се беше подчинил мрачно или безучастно. Известно беше, че Катерина едва не се бе разтреперала и сега всички трепереха. Голямата дворцова приемна зала беше готова и тъй като подобни аудиенции обикновено се извършваха публично, на часовоите бе дадена заповед да пуснат с пратениците толкова хора, колкото биха могли да поберат залите и дворовете.
Париж от своя страна предлагаше зрелище, каквото винаги в подобни случаи предлага един голям град — оживление и любопитна гледка. Само много внимателен наблюдател би забелязал в този ден, сред честните лица на буржоата, наивно и любопитно зяпнали, голям брой хора, загърнати в широки плащове, разменящи си погледи и знаци, когато бяха на разстояние, или няколко бързи и многозначителни думи, прошепнати тихо всеки път, когато се доближеха един до друг. Впрочем тези хора изглеждаха твърде много заети с кортежа, следваха го първи и като че ли получаваха заповеди от един достопочтен старец, чиито черни и живи очи издаваха въпреки бялата брада и посивелите вежди твърде младежка енергия. Действително този старец, било сам, било с помощта и усилията на своите другари, успя да влезе между първите в Лувъра и благодарение на любезността на началника на швейцарците, почтен хугенот и твърде лош католик, въпреки приемането на католичеството, намери начин да се нареди зад пратениците точно срещу Маргьорит и Анри дьо Навар.
Анри, предупреден от Ла Мол, че дьо Муи ще присъствува преоблечен на посрещането, се оглеждаше на всички страни. Най-сетне погледът му се кръстоса с погледа на стареца и повече не се отдели от него. С един знак дьо Муи разся съмнението на наварския крал. Защото дьо Муи беше така добре дегизиран, че дори Анри се бе усъмнил дали този белобрад старец може да бъде безстрашният предводител на хугенотите, който само преди пет-шест дни бе оказал такава мъжествена съпротива.
Анри прошепна нещо на Маргьорит и тя също устреми поглед в дьо Муи. После прекрасните й очи зашариха из залата — тя търсеше Ла Мол, но напразно. Ла Мол не беше в залата.
Речите започнаха. Пръв говори кралят. Ласко го помоли от името на народното събрание да даде съгласието си полската корона да бъде предложена на един френски принц.
Шарл изяви съгласието си кратко и ясно, представяйки херцог д’Анжу, своя брат, като възхвали пред полските пратеници неговата храброст. Той говореше на френски. Преводачът предаваше отговора му фраза след фраза. Докато говореше преводачът, кралят поднасяше към устата си кърпичка и всеки път след това на нея се появяваше кърваво петно.
Когато Шарл завърши отговора си, Ласко се обърна към херцог д’Анжу и произнесе реч на латински, в която му предлагаше престол от името на полския народ.
Мъчейки се напразно да овладее вълнението си, херцогът отговори на същия език, че приема с признателност оказаната му чест. Докато той говореше, Шарл стоеше прав, със стиснати устни, втренчил в него неподвижния си и заплашителен орлов поглед.
Когато херцог д’Анжу свърши, Ласко взе короната на Ягелонската династия, поставена върху възглавничка от червено кадифе, и докато двама полски благородници намятаха херцог д’Анжу с кралската мантия, той подаде короната на Шарл.
Шарл направи знак на брат си. Херцог д’Анжу коленичи пред него и Шарл собственоръчно постави короната на главата му. Тогава двамата крале си размениха най-изпълнената с омраза целувка, каквато някога са си разменяли двама братя.
Веднага херолдът провъзгласи:
— Александър-Едуард-Анри дьо Франс, херцог д’Анжу, е коронован за полски крал. Да живее полският крал!
Всички събрани повториха в един глас:
— Да живее полският крал!
Тогава Ласко се обърна към Маргьорит. Приветствието към красивата кралица беше оставено за края. Понеже тази любезност и беше оказана, за да блесне със своята начетеност, както се казваше тогава, всеки заслуша с голямо внимание отговора и на латински. Както вече видяхме, Маргьорит сама беше съчинила речта си.
Приветствието на Ласко беше по-скоро панегирика, отколкото реч. Без да се гледа на неговия сарматски произход, той се бе увлякъл от красотата на наварската кралица и използвайки езика на Овидий, но стила на Ронсар, каза, че тръгвайки от Варшава в дълбока нощ, той и придружаващите го не биха могли да намерят своя път, ако, както влъхвите, не са имали две звезди, които да ги водят. Звезди, които блестели все по-ярко и по-ярко, колкото повече те се приближавали до Франция, и които се оказали прекрасните очи на наварската кралица. Така, минавайки от Евангелието към корана, от Сирия към Арабия, от Назарет към Мека, той завърши своята реч, като заяви, че е готов да направи това, което са направили най-разпалените последователи на пророка, които, достигнали щастието да погледнат неговата гробница, избождали очите си, понеже смятали, че след като са се насладили на хубавата гледка, нищо друго на тоя свят не заслужава да му се любуват.