Катерина, бледа от гняв, и Анри д’Анжу, ням от скръб, го последваха.
Колкото до херцог д’Алансон, той като че ли не присъстваше на тържеството. Шарл нито веднъж не спря поглед на него, понеже през цялото време гледаше херцог д’Анжу.
Новият полски крал се чувстваше загубен. Далеч от майка си, похитен от тези северни варвари, той приличаше на Антей, синът на Земята, който губеше силите си, когато Херкулес го повдигне във въздуха. Преминавайки границата, херцог д’Анжу си мислеше, че завинаги се отдалечава от френския престол.
Вместо да последва краля, той отиде при майка си.
Завари я не по-малко мрачна и не по-малко загрижена от самия него, защото тя мислеше за това изящно и насмешливо лице, което не бе престанала да гледа по време на церемонията, за този беарнец, на когото съдбата сякаш проправяше път, помитайки около него крале, принцове, убийци, врагове и всички препятствия.
Като видя своя любим син, блед под короната, прекършен под кралската мантия, скръстил умолително хубавите си ръце, без дума да каже, Катерина стана да го посрещне.
— О, майко! — извика полският крал. — Ето ме осъден да умра в изгнание!
— Синко — каза Катерина, — толкова ли бързо забравихте предсказанието на Рьоне. Успокойте се, вие няма да останете дълго в Полша.
— Заклевам ви, майко — каза херцог д’Анжу, — при първия слух, при първото съмнение, че френската корона може да остане свободна, предупредете ме…
— Успокойте се, синко — каза Катерина, — до деня, който ние двамата очакваме, непрекъснато ще има в моята конюшня оседлан кон, а в преддверието на моите покои куриер, готов да замине за Полша.
Глава 44
Орест и Пилад
След като Анри д’Анжу замина, мирът и щастието сякаш се възвърнаха в Лувъра, в семейното огнище на тези Атриди.
Шарл, забравяйки своята меланхолия, укрепваше с всеки изминал ден, като ходеше на лов с Анри или разговаряше за лов с него, когато не можеха да отидат. Кралят го упрекваше само в едно, че е така безразличен към лова с птици и го уверяваше, че ще бъде съвършен владетел едва когато се научи да дресира различни видове соколи, както знаеше да дресира гончета и копои.
Катерина пак беше станала добра майка: нежна с Шарл и с херцог д’Алансон, ласкава с Анри и Маргьорит, внимателна с херцогиня дьо Невер и баронеса дьо Сов и под претекст, че изпълнявайки нейна заповед, е бил ранен, стигна дотам в безграничната си доброта, че отиде да види два пъти Морвел, който се възстановяваше в къщата си на улица Сьоризе.
Маргьорит продължаваше своята романтична любов от балкона.
Всяка вечер тя отваряше прозореца си и си разменяше с Ла Мол знаци и писма. Във всяко от своите писма младият човек напомняше на красивата кралица, че е обещала да възнагради изгнанието му с няколко блажени минути на улица Клош-Персе.
Един единствен човек се чувствуваше сам, без приятел, в отново спокойния и умиротворен Лувър.
Този човек беше нашият приятел граф Анибал дьо Коконас.
Разбира се, не беше малко да знае, че Ла Мол е жив. Приятно беше, че все още е любим на херцогиня дьо Невер, най-веселата и най-находчивата жена. Но щастието от срещите насаме с хубавата херцогиня и успокоението, което Маргьорит му бе дала за съдбата на техния общ приятел, не струваха в очите на пиемонтеца един хубав час, прекаран с Ла Мол у техния приятел Ла Юриер пред бутилка пивко вино, или една от тези дръзки обиколки из някои места на Париж, където кожата, кесията или дрехата на един честен благородник можеше да пострада.
Херцогиня дьо Невер, трябва да се признае, за срам на човечеството, търпеше не съвсем равнодушно съперничеството с Ла Мол. Не че ненавиждаше провансалеца. Напротив. Увлечена от неудържимия инстинкт, който неволно кара всяка жена да кокетничи с любимия на друга жена, особено ако тази жена е нейна приятелка, тя щедро раздаваше на Ла Мол блясъка на своите изумрудени очи и Коконас би могъл да завижда на приятелските ръкостискания и на любезниченията на херцогинята с приятеля му, когато по нейна прищявка звездата на пиемонтеца бе сякаш избледняла на небосклона й. Но Коконас, който бе готов винаги да убие петнадесет души само за един поглед на своята дама на сърцето, толкова малко ревнуваше Ла Мол, че дори често му нашепваше на ухото след подобни нападения на херцогинята някои предложения, от които провансалецът поруменяваше.
Вследствие на това Анриет, лишена поради отсъствието на Ла Мол от всички удоволствия, които й предлагаше компанията на Коконас, тоест — да се наслаждава на неговата неизчерпаема веселост и неутолими прищевки, отиде веднъж при Маргьорит и я помоли да й върне този неизбежен посредник, без който Коконас от ден на ден все повече губеше ума и сърцето си.