— Точно така.
— Господин дьо Коконас, вие сте смешен.
— Ваша светлост, предупреждавам ви, че ще ме накарате да съжалявам три пъти повече за Ла Мол.
— Вие не ме обичате вече.
— Напротив, херцогиньо, вие не разбирате тези неща. Аз ви обожавам. Но мога да ви обичам, да ви любя, да ви обожавам, а когато се почувствувам самотен — да възхвалявам приятеля си.
— Нима сте самотен, когато сте с мен?
— Какво искате! Горкият Ла Мол! Не ми излиза от ума.
— Вие го предпочитате пред мен. Това е недостойно! Слушайте, Анибал, аз ви ненавиждам. Осмелете се да бъдете откровен. Кажете ми, че го предпочитате пред мен. Анибал, предупреждавам ви, че ако предпочитате нещо пред мен на този свят…
— Анриет, най-прекрасна от всички херцогини, заради собственото си спокойствие, повярвайте ми, престанете да ми задавате недискретни въпроси. Обичам ви повече от всички жени, но Ла Мол обичам повече от всички мъже.
— Чудесен отговор — каза внезапно един трети глас. И завесата от дамаска, разделяща помещенията, се вдигна и в рамката на вратата, подобно на прекрасен портрет от Тициано в позлатена рамка, се появи Ла Мол.
— Ла Мол! — извика Коконас, без да обърне внимание на Маргьорит и преди да й благодари за изненадата, която му бе направила. — Ла Мол, приятелю мой, скъпи Ла Мол!
И той се хвърли в прегръдките на приятеля си, като преобърна не само креслото, на което седеше, но и масата, препречваща пътя му.
Ла Мол отговори на буйната му прегръдка с прегръдка, но в същото време се обърна към херцогиня дьо Невер:
— Простете ми, ваша светлост, ако произнасянето на моето име е нарушавало понякога вашето очарователно разбирателство. За това не съм виновен аз — добави той и хвърли изпълнен с неизразима нежност поглед към Маргьорит, — не можех да дойда по-рано.
— Нали виждаш — каза на свой ред Маргьорит, — Анриет, аз сдържах думата си. Ето го.
— Значи, аз дължа това щастие единствено на молбата на нейна светлост? — каза Ла Мол.
— Единствено на нейната молба — отговори Маргьорит. После се обърна към Ла Мол и добави: — Ла Мол, позволявам ви да не вярвате на нито една от думите ми.
През това време Коконас беше вече десет пъти притиснал приятеля си до сърцето си, бе се завъртял двадесет пъти около него, бе доближил лицето му до една свещ, за да му се нагледа, а след това коленичи пред Маргьорит и целуна края на роклята и.
— Слава богу — каза херцогиня дьо Невер, — сега поне пак ще стана поносима!
— Дявол да го вземе — извика Коконас, — намирам ви както винаги обожаема. Само ще ви кажа откровено, съжалявам, че тук няма поне триста поляци, сармати и други северни варвари, за да ги накарам да признаят, че вие сте кралицата на красавиците.
— Кротко, кротко, Коконас — каза Ла Мол, — а нейно величество Маргьорит?
— Не се отказвам от думите си! — извика Коконас с шегаджийския си тон, който му беше присъщ. — Херцогиня Анриет е кралица на красавиците, а нейно величество Маргьорит е красавица на кралиците.
Но каквото и да говореше и да правеше, пиемонтецът, изпълнен с щастие, че е намерил своя Ла Мол, не сваляше очи от него.
— Хайде, моя красива кралице — каза херцогиня дьо Невер, — да оставим тези незаменими приятели да си поговорят един час. Те имат да си казват хиляди неща, които ще пречат на общия разговор. Не е много приятно за нас, но това е единственият лек, който притежавам, предупреждавам ви, за да възвърна здравето на господин Анибал. Направете го заради мен, моя кралице, тъй като аз правя глупостта да обичам тази грозна глава, както се беше изразил приятелят му Ла Мол.
Маргьорит прошепна няколко думи на ухото на Ла Мол, който, колкото и да желаеше да види приятеля си, би предпочел обичта му да не е така тиранична… А през това време Коконас се мъчеше, протестирайки, да предизвика усмивка и ласкава дума от Анриет и съвсем лесно постигна целта си.
Тогава двете жени минаха в съседната стая, където беше приготвена вечерята.
Двамата приятели останаха сами.
Естествено първото нещо, което запита Коконас, бяха подробностите около съдбоносната вечер, когато приятелят му щеше да загуби живота си. Колкото повече задълбочаваше разказа си Ла Мол, толкова повече пиемонтецът, който, както е известно, не се вълнуваше лесно, цял се разтреперваше.
— И защо — запита той, — вместо да бягаш кой знае къде и да ме оставяш в страшно безпокойство, не се приюти при нашия господар? Херцогът, който те защити, щеше да те скрие. Аз щях да съм с теб и щях да се преструвам на тъжен, за да измамим наивниците в двора.
— Нашият господар ли? — каза Ла Мол тихо. — Херцог д’Алансон?
— Да, от това, което той ми каза, разбрах, че на него дължиш живота си.