Ла Мол седеше в познатата ни зала и пишеше дълго любовно писмо — знаете на кого.
Коконас беше в кухнята с Ла Юриер. Той наблюдаваше печенето на шест млади яребици и обсъждаше със своя приятел съдържателя кога трябва да ги свали от шиша.
Точно в този момент Анри почука на вратата. Грегоар отиде да отвори и отведе коня в конюшнята, а в това време пътникът влезе, тропайки с ботушите си по пода, сякаш за да стопли вкочанените си крака.
— Хей, метр Ла Юриер — извика Ла Мол, като продължаваше да пише, — някакъв благородник ви търси!
Ла Юриер излезе от кухнята, измери Анри от главата до петите и тъй като плащът от груб плат не му вдъхна особено уважение, запита краля:
— Кой сте вие?
— Кълна се в кръвта господня — каза Анри, сочейки Ла Мол, — господинът ще ви каже, че съм гасконски благородник и идвам в Париж, за да се представя в двора.
— Какво искате?
— Стая и вечеря.
— Хм. А имате ли лакей?
Както е известно, това беше неговият обичаен въпрос.
— Не — отговори Анри, — но се надявам да се сдобия, щом забогатея.
— Не давам под наем господарска стая без лакейска — каза Ла Юриер.
— Дори ако ви заплатя една нобла за вечерята, а утре си уреждаме сметките?
— О, много сте щедър, благороднико! — каза Ла Юриер, гледайки Анри недоверчиво.
— Не, но понеже се надявах да прекарам нощта във вашата странноприемница, която ми препоръча един благородник от моя край, който живее тук, поканих един приятел на вечеря. Имате ли хубаво арбоазко вино?
— Толкова хубаво, че и беарнецът дори не пие такова!
— Добре. Ще ви го заплатя отделно. Ето че и моят гост идва.
Действително вратата току-що се бе отворила и в залата бе влязъл друг благородник, няколко години по-възрастен от първия, въоръжен с огромна рапира.
— А — каза той, — вие сте точен, млади приятелю. За човек, който е изминал двеста левги, е похвално да дойде на минутата.
— Това ли е вашият гост? — запита Ла Юриер.
— Да — отговори първият благородник, като се приближи до човека с рапирата и му стисна ръка. — Поднесете ни вечерята.
— Тук или в стаята?
— Където искате.
— Ла Юриер — извика го Ла Мол, — моля ви, избавете ни от тези хугенотски физиономии; пред тях Коконас и аз няма да можем да си кажем нито дума.
— Занесете вечеря в стая номер две на третия — нареди Ла Юриер. — Заповядайте, господа, заповядайте!
Двамата пътници последваха Грегоар, който им осветяваше пътя.
Ла Мол ги проследи с очи, докато изчезнаха. Като се обърна, видя Коконас, подал глава от кухнята. Ококорените му очи и отворената уста придаваха наистина странно изражение на лицето му.
Ла Мол се приближи до него.
— Дявол да го вземе — каза Коконас, — видя ли?
— Какво?
— Тези двама благородници.
— Какво да им гледам?
— Бих се заклел, че това е… че това е…
— Кой?
— Ами… наварският крал и човекът е вишневия плащ.
— Кълни се, ако искаш, само че не така високо.
— Значи, и ти си ги познал.
— Разбира се.
— За какво мислиш, че са дошли тук?
— Любовни похождения вероятно.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Ла Мол, предпочитам бой с шпаги, отколкото подобни любовни истории. Преди малко исках да се закълна, а сега съм готов да се обзаложа.
— За какво?
— Че става дума за заговор.
— Ти си луд.
— Аз ти казвам…
— А пък аз ти казвам, че ако те правят заговори, то си е тяхна работа.
— Вярно — каза Коконас. — Пък и аз вече не съм на служба при херцог д’Алансон. Да си оправят работите, както им е угодно.
И тъй като яребиците, изглежда, бяха стигнали до тази степен на препичане, както ги обичаше Коконас, пиемонтецът, който смяташе да си хапне добре, извика метр Ла Юриер, за да ги свали от шиша.
През това време Анри и дьо Муи се настаниха в стаята.
— Ваше величество — запита дьо Муи, когато Грегоар нареди масата, — видяхте ли Ортон?
— Не, но намерих бележката ви зад огледалото. Момчето сигурно се е уплашило, защото кралица Катерина влязла, докато то е било там, и си е отишло, без да ме дочака. Разтревожих се малко, защото Дариол ми каза, че кралицата-майка дълго разговаряла с него.
— О, няма никаква опасност. Хлапакът е ловък. И макар че кралицата-майка си разбира от занаята, той ще я сложи в джоба си, сигурен съм.
— А вие, дьо Муи, видяхте ли го след това? — запита Анри.
— Не, но ще го видя тази вечер. В полунощ трябва да дойде да ме вземе оттук, въоръжен с хубав педринал. По пътя ще ми разкаже всичко.
— А човекът, който ме чакаше на ъгъла на улица Матюрен?