— Ах, ваше величество удвоява моята скръб, защото вече няма да ходя на лов с него!
— Кълна се в рогатия, толкова по-добре — каза кралят, — не ни върви нито на единия, нито на другия да ходим на лов заедно.
— Какво иска да каже ваше величество?
— Че когато ходите на лов с мен, изпитвате такова удоволствие и толкова се вълнувате, че вие, който сте самата сръчност, вие, който с каквато и да е аркебуза сваляте гарга от сто крачки, последния път, когато бяхме на лов заедно, със собственото си оръжие, оръжие, с което сте свикнали, не улучихте от двадесет крачки огромния глиган, а, напротив, счупихте крака на моя най-добър кон. Дявол да го вземе, Франсоа, това навява размисли, знаете ли?
— О, ваше величество, простете моето вълнение! — каза д’Алансон, пребледнял като мъртвец.
— Да — каза Шарл, — вълнение, зная аз. И именно поради това вълнение, което ценя по неговата истинска стойност, ви казвам: повярвайте ми, Франсоа, по-добре е да ходим на лов далеч един от друг, особено когато изпитваме такива вълнения. Размислете по този въпрос, братко, не в мое присъствие, защото присъствието ми ви смущава, виждам го, но когато останете сам и осъзнаете моя страх при друг някой лов да не ви обхване друго някое вълнение. Защото, когато само вълнението движи ръката, вие бихте могли да застреляте конника вместо коня, краля вместо звяра. Дявол да го вземе, един куршум, попаднал по-високо или по-ниско, би могъл да измени страшно много облика на кралството, нали имаме такъв пример в нашето семейство. Когато Монгомери уби при злополука нашия баща Анри II, от вълнение може би, този удар възкачи нашия брат Франсоа II на престола и отправи нашия баща Анри в Сен-Дьони. Толкова малко му трябва на господ, за да извърши толкова много.
Херцогът чувстваше как пот облива челото му по време на този колкото страшен, толкова и неочакван удар.
Невъзможно беше кралят да изрази по-ясно пред брат си, че е отгатнал всичко. Шарл, прикривайки гнева си с шега, може би беше по-страшен, отколкото ако лавата на ненавистта, която обгаряше сърцето му, се бе изляла кипяща навън. Отмъщението му сякаш беше равно със затаения яд. Докато едното се изостряше, другото нарастваше и за първи път д’Алансон почувствува угризение или по-скоро съжаление, че замисленото престъпление не бе успяло.
Той бе издържал битката, доколкото му позволяваха силите, но под този последен удар наведе глава. И Шарл видя как в очите му се появи разяждащ пламък, който при слабите същества дълбае браздата, през която бликат сълзите.
Но д’Алансон беше от хората, които плачат само от яд.
Шарл пронизваше с поглед на лешояд младия човек, сграбчвайки, тъй да се каже, всички чувства, които се сменяха в сърцето му. И благодарение на дълбокото познаване на всеки член от неговото семейство всички тези чувства му изглеждаха съвсем ясни, сякаш сърцето на херцога беше отворена книга.
Той го остави за миг така смазан, неподвижен и безмълвен, а после изрече с глас, пропит с твърдост и ненавист:
— Братко, ние ви казахме нашето решение и то е неизменно: вие ще заминете.
Д’Алансон трепна. Шарл сякаш не забеляза и продължи:
— Искам Навара да се гордее, че нейният крал е брат на френския крал. И така, вие ще получите власт, почести, всичко, което ви се полага поради вашия произход, както ги получи вашият брат Анри и като него — добави той усмихнато — ще ме благославяте отдалеч. Но това няма значение, за благословиите не съществуват разстояния.
— Ваше величество…
— Приемете короната или по-скоро примирете се. Когато станете крал, ще ви намерим жена, достойна за един френски принц. А кой знае, това може би ще ви донесе още един престол.
— Но ваше величество — продума херцог д’Алансон — забравя своя добър приятел Анри.
— Анри! Нали ви казах, че той не иска наварския престол. Казвам ви, той ви го дава на вас. Анри е весел младеж, а не бледа физиономия като вас. Той иска да се смее, да се забавлява на воля, а не да вехне под короната, както сме обречени да вехнем ние.
Д’Алансон въздъхна.
— И така, ваше величество ми заповядва да се занимая…
— Не, не, не се безпокойте за нищо, Франсоа. Аз ще уредя всичко сам. Разчитайте на мен като на добър брат. А сега, след като всичко е уговорено, вървете си. Ако искате, споделяйте, ако искате, недейте нашия разговор с приятелите си. Аз ще взема мерки да се даде гласност на това решение. Вървете си, Франсоа.