Нямаше какво да отговори. Херцогът се поклони и излезе с ярост в сърцето. Той гореше от нетърпение да намери Анри, за да му разкаже какво се е случило. Но вместо това се сблъска с Катерина: всъщност Анри избягваше разговора, а кралицата-майка го търсеше.
Херцогът, като видя Катерина, веднага сподави огорчението си и се помъчи да се усмихне. Той не беше толкова щастлив като Анри д’Анжу, затова търсеше в Катерина не майка, а само съюзница. Отначало той скри мислите си от нея, защото, за да се сключи добър съюз, добре е съюзниците да се поизлъжат взаимно.
Така че, когато се приближи до Катерина, по лицето му имаше само бегли следи от безпокойство.
— Кажете, ваше величество — започна той, — знаете ли вече големите новини?
— Знам, че смятат да ви правят крал.
— Брат ми проявява голяма добрина към мен, ваше величество.
— Не е ли така?
— Почти се бях изкушил от мисълта, че може би отчасти трябва да благодаря на вас за това, защото, ако вие сте го посъветвали да ми подари един престол, това би означавало, че го дължа на вас. Макар че, признавам, мъчно ми е да ограбя така наварския крал.
— Сине мой, както изглежда, вие много обичате Анрио?
— Да, от известно време сме много близки.
— Мислите ли, че и той ви обича толкова, колкото го обичате вие?
— Надявам се, ваше величество.
— Знаете ли, подобна дружба наистина може да служи за пример, особено между принцове. Дворцовите дружби минават за не особено трайни, скъпи Франсоа.
— Майко, спомнете си, че ние сме не само приятели, но почти братя.
Катерина се усмихна странно.
— Добре — каза тя, — но нима кралете могат да бъдат братя?
— О, когато се сближихме, нито той, нито аз бяхме крале, майко. И дори и през ум не ни минаваше, че можем да станем един ден. Ето защо се обикнахме.
— Да, но нещата сега се измениха твърде много.
— Как така са се изменили?
— Разбира се, кой може да каже сега дали и двамата няма да станете крале?
По нервното потръпване на херцога и по руменината, която изби по лицето му, Катерина видя, че ударът и попадна право в целта.
— Той, Анрио, крал? И на кое кралство, майко?
— На едно от най-блестящите в християнския свят, синко.
— Ах, майко — възкликна д’Алансон пребледнял, — какво говорите?
— Това, което една добра майка е длъжна да каже на своя син и за което неведнъж сте мислили, Франсоа.
— Аз ли? — възкликна херцогът. — Кълна ви се, ваше величество, аз за нищо не съм мислил.
— Готова съм да ви повярвам, защото вашият приятел, вашият брат Анри, както вие го наричате, под привидната си откровеност е всъщност много ловък и хитър благородник, който умее да пази тайните си по-добре, отколкото вие пазите вашите, Франсоа. Например казвал ли ви е някога той, че дьо Муи е най-довереният му човек?
И при тези думи Катерина прониза като с кинжал Франсоа до дъното на душата му.
Но Франсоа притежаваше една-единствена добродетел или по-скоро порок — притворството. Така че той издържа отлично този поглед.
— Дьо Муи ли? — извика изненадано той, сякаш чуваше за пръв път това име, свързано с Анри.
— Да, хугенотът дьо Муи дьо Сен-Фал, същият, който едва не уби господин дьо Морвел и който тайно кръстосва Франция и столицата, облечен в различни дрехи, интригува и събира армия, за да подкрепи вашия брат Анри срещу семейството ви.
На Катерина не й беше известно, че по този въпрос синът й Франсоа знаеше колкото нея и дори повече от нея, затова стана и подготви с тези думи величественото си излизане.
Франсоа я задържа.
— Още една дума, майко, моля ви. Понеже благоволихте да ме посветите във вашата политика, кажете ми как Анри, толкова малко известен и толкова беден, ще успее да обяви сериозно война на нашата династия.
— Дете — каза кралицата, усмихвайки се, — знайте, че него го поддържат повече от тридесет хиляди души може би и че само да каже една дума, тези тридесет хиляди души ще се появят внезапно, като изневиделица. И не забравяйте, че тези тридесет хиляди души са хугеноти, тоест най-храбрите войници на света. Освен това той има покровител, когото вие не знаете или дружбата на когото не сте се погрижили да спечелите.
— И кой е той?
— Кралят. Кралят, който го обича, поддържа го, кралят, който от завист към вашия брат в Полша и от яд към вас, търси около себе си бъдещите си приемници. И само слепец като вас не би могъл да разбере, че той ги търси другаде, а не в собственото си семейство.
— Кралят!… Майко, нима мислите?…
— Не сте ли забелязали колко обича той Анрио, своя Анрио?
— Вярно, майко, истина е.
— А дали му отвръщат със същото. Защото същият този Анрио, забравяйки, че шуреят му искаше да го застреля през Вартоломеевата нощ, се влачи по корем като куче, което ближе ръката на този, който го е бил.