Херцогът не можа да се сдържи и хвърли любопитен поглед.
— Да — каза Катерина Медичи, — изгорих няколко стари пергамента и те миришеха така лошо, че хвърлих хвойна в огъня.
Д’Алансон се поклони.
— Е — каза Катерина, криейки в широките ръкави на пеньоара ръцете си, по които имаше леки жълто-червеникави петна. — Какво ново от вчера?
— Нищо, майко.
— Видяхте ли Анри?
— Да.
— Все така ли отказва да замине?
— Решително.
— Мошеник.
— Какво казвате, ваше величество?
— Казвам, че ще замине.
— Мислите ли?
— Сигурна съм.
— Тогава той ще ни се изплъзне.
— Да — каза Катерина.
— И вие го оставяте да замине?
— Не само че го оставям, но дори ви казвам, че трябва да замине.
— Не ви разбирам, майко.
— Слушайте какво ще ви кажа, Франсоа. Един много опитен лекар, същият, който ми даде книгата за лова, нали ще я отнесете на Анри, ме увери, че наварският крал скоро ще заболее от неизлечима болест, водеща до страшно изтощение, болест, пред която науката е безсилна. Така че, нали разбирате, ако трябва да умре от толкова жестока смърт, по-добре да умре далеч от нас, отколкото пред очите ни в двореца.
— Действително — каза херцогът — това ще ни причини голяма мъка.
— Особено на вашия брат Шарл — каза Катерина. — Докато, ако Анри умре, след като му е изменил, кралят ще погледне на тази смърт като на божие наказание.
— Имате право, майко — каза възхитено Франсоа, — той трябва да замине. Но сигурна ли сте, че ще замине?
— Взела съм всички мерки. Срещата е определена в гората Сен-Жермен. Петдесет хугеноти трябва да го отведат до Фонтенбло, а там ще го чакат още петстотин.
— А сестра ми Марго ще замине ли с него? — запита д’Алансон, поколебавайки се леко, видимо пребледнял.
— Да — отговори Катерина. — Така са решили. Но щом Анри умре, Марго ще се върне вдовица и свободна.
— А Анри ще умре ли, ваше величество, сигурна ли сте?
— Поне така ме увери лекарят, който ми даде въпросната книга.
— И къде е тази книга, ваше величество?
Катерина се отправи бавно към тайнствения кабинет, отвори вратата, влезе вътре и миг след това се появи отново с книга в ръка:
— Ето я — каза тя.
Д’Алансон погледна ужасено книгата, която му подаваше майка му.
— Каква е тази книга, ваше величество? — запита разтреперан херцогът.
— Нали ви казах, синко, един труд върху изкуството да се отглеждат и обучават соколи, соколчета и други ловни птици, написана от един много учен мъж, Кастручо Кастракани, сеньор на Лука.
— И какво трябва да направя с нея?
— Да я занесете на вашия добър приятел Анрио, който ви я поискал, както сам казахте, за да изучи изкуството на лова със соколи. Тъй като днес той ще отиде на лов със соколи с краля, няма да пропусне да прочете няколко страници, за да му докаже, че следва неговите съвети и изучава това изкуство. Главното е да му дадете книгата лично на него.
— Няма да посмея — каза д’Алансон разтреперан.
— Защо? — запита Катерина. — Това е книга като всяка друга, само че е стояла толкова дълго затворена, че страниците са се слепили една с друга. Не се опитвайте да я четете вие, Франсоа, защото никой не може да я чете, без да наплюнчи пръста си, за да обръща страниците, а това е свързано с много време и труд.
— Така че само някой, който има голямо желание да стане истински ловец, би могъл да загуби време и труд над тази книга, нали? — запита д’Алансон.
— Точно така, синко, най-сетне разбрахте.
— О — каза д’Алансон, — ето че Анрио е в двора. Дайте, ваше величество, дайте я. Ще се възползувам от отсъствието му, за да я занеса в стаята му. Като се върне, той ще я намери.
— Бих предпочела да му я дадете лично на него, Франсоа, така ще бъде по-сигурно.
— Казах ви вече, че не смея — отговори херцогът.
— Хайде вървете, но поставете я поне на видно място.
— Отворена ли?… Няма нищо нередно в това да бъде отворена, нали?
— Не.
— Дайте я тогава.
Д’Алансон пое с трепереща ръка книгата, която Катерина му подаде с твърда ръка.
— Вземете, вземете — каза Катерина, — няма никаква опасност, щом аз я пипам. Освен това вие сте с ръкавици.
Но тези предпазни мерки не бяха достатъчни за д’Алансон и той обви книгата в плаща си.
— Побързайте — каза Катерина, — побързайте! Анри може всеки миг да се качи в стаята си.
— Имате право, ваше величество, отивам. И той излезе, залитайки от вълнение.