Ние сме въвеждали неведнъж вече читателя в покоите на наварския крал, карали сме го да присъствува на весели и страшни сцени в зависимост от това дали геният-покровител на бъдещия френски крал се е усмихвал, или е заплашвал.
Но може би никога сред тези стени, опръскани с кръв от убийствата, облени с вино от пиршествата, пропити с парфюми от любовта, никога този кът на Лувъра не бе виждал такова бледо лице като лицето на херцог д’Алансон, който отвори с книга в ръка вратата на спалнята на наварския крал.
Както очакваше херцогът, в тази стая нямаше никого, нито един любопитен и неспокоен поглед, за да проследи това, което той щеше да извърши. Първите утринни зари осветяваха пустия апартамент.
На стената висеше готова шпагата, която господин дьо Муи бе посъветвал Анри да носи този ден. Няколко халкички от ризницата бяха разпръснати по пода. На една маса бяха поставени богато натъпкана кесия и малка кама, а в камината все още прехвърчаха следи от пепел. Всичко това ясно показваше на д’Алансон, че наварският крал е облякъл ризница, поискал е пари от своя ковчежник и е изгорил излагащи го документи.
„Майка ми не се е излъгала — помисли д’Алансон, — мошеникът ми е изменил.“
Несъмнено тази мисъл вдъхна нова сила на младия човек, защото, след като обхвана с поглед всички кътчета на стаята, след като повдигна всички завеси, след като се увери по шума, който се носеше в двора, и по дълбокото безмълвие, което цареше в апартамента, че никой не го следи, той измъкна книгата изпод плаща си, постави я бързо на масата, където беше кесията, опирайки я на един дъбов пюпитър, украсен с резба, после се отдалечи, протегна ръка и с колебание, което издаваше страховете му, отвори с ръката си в ръкавица книгата на една гравюра, изобразяваща лов.
Щом отвори книгата, д’Алансон се отдръпна три крачки назад, измъкна ръкавицата си и я хвърли в още горящата жар, която преди малко бе погълнала документите. Гъвкавата кожа засвистя върху въглените, изви се и се просна като труп на влечуго, а след това от нея останаха само сгърчени черни остатъци.
Д’Алансон остана така, докато пламъкът изцяло погълна ръкавицата, после сгъна плаща, в който бе обвил книгата, метна го на ръката си и се отправи бързо към стаята си. Тъкмо когато влизаше с тръпнещо сърце, дочу стъпки по витата стълба и без да се съмнява, че това може да бъде друг, а не Анри, бързо затвори вратата. После се спусна към прозореца, но от него се виждаше само част от двора на Лувъра. Анри не беше там и това още повече затвърди убеждението му, че именно той се бе прибрал.
Херцогът седна, отвори една книга и се опита да чете. Това беше историята на Франция от Фарамон до Анри II, който няколко дни след възкачването си на престола беше разрешил издаването й.
Но той не можеше да се съсредоточи. Треската на очакването го изгаряше. Кръвта биеше в слепите му очи и отекваше чак в мозъка му. Като в сън, като в транс Франсоа сякаш виждаше през стените. Погледът му проникваше в стаята на Анри въпреки тройната преграда, която го отделяше от него.
За да отстрани ужасното видение, което мислено съзираше, херцогът се опита да се съсредоточи върху друго нещо, а не върху страшната книга на дървения пюпитър, отворена на ловната гравюра. Но напразно вземаше едно подир друго оръжията си, скъпоценностите, напразно сто пъти премина по една и съща ивица на паркета, всяка подробност от тази гравюра, макар че само я бе зърнал бегло, се беше запечатала в съзнанието му. Тя представляваше един благородник на кон, който сам хвърляше примамката, извиквайки сокола, и препускаше в галоп през едно мочурище. Колкото и силна воля да имаше херцогът, споменът тържествуваше над волята му.
Освен това той не виждаше само книгата. Виждаше също така наварския крал как се приближава до тази книга, поглежда гравюрата, опитва се да прелисти страницата и понеже не успява, наплюнчва пръста си и отделя страниците една от друга.
И при тази гледка, макар напълно нереална и въображаема, д’Алансон залитна и се облегна с ръка на един стол, за да не падне, а с другата закри очи, като че ли със затворени очи не виждаше по-ясно видението, от което искаше да избяга.
Защото това видение беше неговата собствена съвест.
Но внезапно той видя как Анри прекосява двора, спира се за миг при хората, които товареха две мулета с провизии за лова, а всъщност с пари и неща за път, дава заповеди, пресича диагонално двора и явно се отправя към главния вход.
Д’Алансон остана като закован на мястото си. Значи, по тайната стълба не се бе изкачил Анри. Напразно бе изживял всичките ужаси, които изпитваше от четвърт час. Това, което се надяваше, че е свършило или ще свърши в най-скоро време, всъщност едва сега започваше.