„О — помисли си той, — какво ли ще стане тук? Как! Аз ще замина, ще отида в изгнание, ще тръгна да търся някакъв въображаем престол, докато Анри при първото известие за болестта на Шарл ще се върне в някоя крепост на двадесет левги от столицата, за да дебне плячката, която случайността ни поднася. И с един скок ще се озове в Париж, така че, когато полският крал узнае за смъртта на брат си, нашата династия ще бъде вече сменена. Това е невъзможно!“
Ето какви мисли взеха връх над първото неволно чувство на ужас, когато поиска да дръпне книгата от ръцете на Шарл. Съдбата настойчиво сякаш пазеше Анри и преследваше династията Валоа. И против тази съдба херцогът искаше да опита още веднъж да се разбунтува.
Само за миг целият му план по отношение на Анри се промени. Шарл, а не Анри беше прочел напоената с отрова книга. Анри можеше да замине, но да замине обречен. Но щом съдбата го спасяваше още веднъж, по-добре беше да остане, защото, пленник във Венсен или в Бастилията, щеше да бъде по-малко опасен, отколкото като наварски крал, застанал начело на тридесетхилядна армия.
И така, херцог д’Алансон остави Шарл да дочете главата и когато кралят вдигна поглед, каза:
— Братко, понеже ваше величество ми заповяда, почаках, но с голямо съжаление, тъй като имам да ви съобщя много важни неща.
— Дявол да го вземе! — каза Шарл, чиито бледи бузи започнаха да поруменяват малко по малко може би защото беше вложил много жар в четенето или защото отровата беше започнала да действува. — Дявол да го вземе, ако пак започнеш да ми приказваш за същото, ще заминеш, както замина полският крал. Избавих се от него, ще се избавя и от теб и да не съм чул повече нито дума за това!
— Братко — каза Франсоа, — дошъл съм да ви говоря не за отпътуване, а за отпътуването на другиго. Ваше величество засегна най-дълбокото ми и съкровено чувство, усъмни се в моята преданост към вас, моя брат, в моята вярност като поданик и аз искам да ви докажа, че не съм предател.
— Хайде — каза Шарл, като се облакъти върху книгата, кръстоса крака и погледна д’Алансон като човек, който противно на навиците си, се е въоръжил с търпение. — Хайде, почвайте. Сигурно пак някоя нова сплетня, някое утринно обвинение.
— Не, ваше величество един истински заговор, който поради смешна деликатност се въздържах да ви разкрия.
— Заговор ли? — каза Шарл. — Хайде да видим що за заговор пак.
— Ваше величество — каза Франсоа, — докато вие ще бъдете на лов край реката в долината Везине, наварският крал ще отиде в гората Сен-Жермен, където ще го чака отред привърженици и той ще избяга с тях.
— Знаех си аз — каза Шарл. — Още една клевета срещу горкия Анрио. Няма ли да престанете един път завинаги да се занимавате с него?
— Ваше величество много скоро ще се увери дали това, което имам честта да му съобщя, е клевета, или не.
— Как?
— Защото тази вечер нашият зет ще е на път.
Шарл стана.
— Слушайте — каза той, — още веднъж съм готов да повярвам на вашите измислици. Но предупреждавам ви, теб и майка ти, че това е за последен път.
После, повишавайки глас, заповяда:
— Извикайте наварския крал!
Един от офицерите понечи да изпълни заповедта, но Франсоа му направи знак да не тръгва.
— Лошо средство, братко — каза той, — по този начин няма да узнаете нищо. Анри ще отрече, ще даде сигнал, неговите съучастници ще бъдат предупредени и ще изчезнат. А после майка ми и аз ще бъдем обвинени не само в халюцинации, а и в клевета.
— Какво искате тогава?
— Заклевам ви като роден брат, ваше величество, послушайте ме. В името на моята преданост към вас, в която ще се уверите, не бързайте. Направете така, че истинският виновник, този, който от две години изменя мислено на ваше величество, очаквайки да ви измени на дело, бъде накрая разобличен чрез необоримо доказателство и наказан, както заслужава.
Шарл не отговори. Той отиде до един прозорец и го отвори. Кръв нахлуваше в мозъка му. После се обърна бързо и запита:
— Какво бихте направили вие? Кажете, Франсоа.
— Ваше величество — каза д’Алансон, — аз бих заповядал три отреда от леката кавалерия да обградят гората Сен-Жермен и в един уречен час, единадесет например, да се придвижат и да подгонят всички, които се намират в гората, към павилиона Франсоа I, който случайно бих избрал за място на срещата и обеда. После, преструвайки се, че следвам моя сокол, когато забележа, че Анри се отдалечава, ще побързам за срещата, където ще го уловя заедно със съучастниците му.