— Не е лоша идея — каза кралят, — да се извика гвардейският капитан!
Д’Алансон измъкна сребърна свирка, закачена на златна верижка, и изсвири.
Дьо Нансе се появи.
Шарл се приближи до него и тихо му даде заповедите си.
През това време голямата хрътка Актеон беше спипала някаква плячка, която търкаляше из стаята и късаше с хубавите си зъби, като скачаше лудо.
Шарл се огледа и страшно изруга. Плячката на Актеон беше скъпоценната книга за лова, от която, както вече казахме, съществуваха само три екземпляра в света.
Наказанието беше равно на престъплението.
Шарл взе един камшик и той изсвистя над кучето, оплитайки се три пъти около него. Актеон изскимтя и се скри под една маса, застлана с дебела покривка, която му служеше за убежище.
Шарл вдигна книгата и видя с радост, че липсва само една страница, и то не текст, а гравюра.
Той я постави грижливо върху една лавица, където Актеон не можеше да я достигне. Д’Алансон го гледаше неспокойно. Много му се искаше тази книга сега, когато бе изпълнила пъклената си мисия, да не остава повече в ръцете на Шарл.
Удари шест часът.
В този час кралят трябваше да слезе в двора, където го чакаха пищно обяздени коне и богато облечени дами и благородници. Ловците държаха соколите си с качулки на главата. Неколцина кучкари носеха роговете си, в случай че кралят, уморен от лова със соколи, както се случваше понякога, би пожелал да подгони някой лопатар или сръндак.
Кралят влезе и затвори вратата на оръжейната. Д’Алансон следеше всяко негово движение с пламтящ поглед и видя, че пъха ключа в джоба си. Докато слизаше по стълбата, Шарл се спря и потърка с ръка челото си.
— Не зная какво ми става — каза той, — но чувствувам особена слабост.
Краката на херцог д’Алансон отмаляха не по-малко от краката на краля.
— Действително — измърмори той, — струва ми се, че ще има буря.
— Буря през януари? — каза Шарл. — Вие сте луд. Нищо подобно, само че на мен ми се вие свят, кожата ми е суха, чувствувам слабост, това е причината.
После добави полугласно:
— Ще ме убият с техните вражди и заговори.
Но щом се озова на двора, свежият утринен въздух, виковете на ловците, шумните приветствия на събралите се стотина души произведоха върху него обикновеното си въздействие.
Той въздъхна свободно и радостно.
Първо потърси с поглед Анри. Той стоеше до Маргьорит. Тези двама чудесни съпрузи, изглежда, не можеха да се разделят, толкова много се обичаха.
Като видя Шарл, Анри разигра коня си и с три скока се озова до него.
— А — каза Шарл, — вие яздите истински бегач, като че ли отивате на лов за елени, а много добре знаете, че днес отиваме на лов със соколи.
После, без да дочака отговор, добави, смръщил вежди, с почти заплашителен глас:
— Да вървим, господа, да вървим. Ловът трябва да започне в девет часа.
Катерина наблюдаваше тази сцена от един прозорец на Лувъра. Изпод вдигнатата завеса се виждаше само бледото й забулено лице, а тялото й, облечено в черно, се губеше в полусянката.
По заповед на Шарл цялата тази позлатена, нагласена, напарфюмирана кавалкада, с краля начело, премина вратите на Лувъра и се спусна като лавина по пътя за Сен-Жермен сред виковете на народа, който приветстваше младия крал, угрижен й замислен, яхнал белия си като сняг кон.
— Какво ви каза той? — запита Маргьорит Анри.
— Поздрави ме, че съм избрал бръз кон.
— Само това ли?
— Да.
— Тогава знае нещо.
— Страхувам се, че е тъй.
— Да бъдем предпазливи.
По лицето на Анри заигра една от онези хитри усмивки, които му бяха така присъщи и които означаваха особено за Маргьорит: „Бъдете спокойна, приятелко.“
Едва кортежът излезе от двора на Лувъра, и Катерина спусна завесата.
От погледа й не убягна едно нещо — бледото лице на Анри, нервното му потръпване и шушукането му с Маргьорит.
Анри беше блед, понеже смелостта не му беше в кръвта и при всички обстоятелства, когато животът му беше поставен на карта, кръвта му, вместо да нахлуе в мозъка, както става обикновено, се оттегляше в сърцето.
Той потръпваше нервно, защото начинът, по който го посрещна Шарл, толкова различен от друг път, му беше направил силно впечатление.
Най-сетне бе споделил с Маргьорит тези свои мисли, защото, както знаем, съпругът и съпругата бяха сключили, що се отнася до политиката, отбранителен и настъпателен съюз.
Но Катерина си беше обяснила всички тези явления по съвършено друг начин.
— Този път — прошепна тя със своята флорентинска усмивка, — струва ми се, на скъпия Анрио му е изпята песента.
После, за да се увери, че всичко е наред, след като почака четвърт час, за да даде време на ловците да напуснат Париж, тя излезе от покоите си, тръгна по коридора, изкачи се по малката вита стълба и отключи със собствения си ключ апартамента на наварския крал.