— Браво, браво, Бек-дьо-Фер! — извика изведнъж Шарл. — Гледайте, гледайте, господа, той лети над нея!
— Бога ми, признавам си, че не виждам нито едната, нито другата птица — каза Анри.
— Нито пък аз — добави Маргьорит.
— Да, но ако не ги виждаш, Анрио, поне можеш да ги чуеш — каза Шарл, — можеш да чуеш чаплата, слушай, тя моли за пощада!
Действително във висините се разнесоха два-три жални вика, които само опитното ухо би могло да долови.
— Слушай, слушай — извика Шарл, — те скоро ще се стрелнат по-бързо надолу, отколкото отлетяха нагоре.
Действително, още не произнесъл тези думи кралят, и двете птици се появиха. Те бяха само две черни точки, но по разликата в големината не беше мъчно да се види, че соколът лети над чаплата.
— Гледайте, гледайте! — извика Шарл. — Бек-дьо-Фер не я изпуска!
Действително чаплата не се и опитваше вече да се защищава. Тя се спускаше бързо, отговаряйки с жални писъци на непрекъснатите удари на сокола. Изведнъж сви криле и полетя като камък надолу. Но противникът й направи същото и когато тя понечи да разпери крила и да се издигне отново, един последен удар я зашемети. Чаплата полетя, премятайки се във въздуха, и в момента, когато докосна земята, соколът се нахвърли върху нея с победен крясък, който заглуши смъртния вик на победената.
— Към сокола, към сокола! — извика Шарл.
И пусна коня си в галоп към мястото, където бяха двете птици.
Но изведнъж дръпна рязко коня си, извика на свой ред болезнено, изпусна юздата и сграбчи с ръка гривата на коня, докато с другата ръка притисна стомаха си, сякаш да го разкъса.
При този вик придворните дотичаха.
— Нищо, нищо! — каза Шарл с пламнало лице и блуждаещ поглед. — Като че ли ми забиха нажежено желязо в корема. — Хайде, хайде, няма нищо!
И отново препусна в галоп.
Д’Алансон пребледня.
— Пак нещо ново, нали? — запита Анри Маргьорит.
— Нищо не знам — каза тя, — но видяхте ли, брат ми беше пурпурночервен.
— А той обикновено е съвсем блед — забеляза Анри. Придворните се спогледаха удивени и последваха краля. Стигнаха до мястото, където се бяха спуснали двете птици. Соколът вече кълвеше мозъка на чаплата. Щом пристигна, Шарл скочи от коня, за да наблюдава отблизо борбата.
Но едва стъпил долу, той беше принуден да се улови за седлото. Земята се въртеше под него, той изпита непреодолимо желание да спи.
— Братко, братко — извика Маргьорит, — какво ви е.
— Чувствувам се така — каза Шарл, — както трябва да се е чувствувала Порция, когато е погълнала разпалените въглени. Цял горя и ми се струва, че издишвам пламък.
И в същия миг Шарл дъхна и сякаш остана изненадан, че от устните му не лумна огън.
Междувременно бяха прибрали сокола и му бяха сложили качулката. Всички се събраха около Шарл.
— Е, добре, какво значи това? Исусе Христе, нищо ми няма. Слънцето ми напече главата и очите ми горят. На лов, господа! Ето ви цяло ято диви патици. Пускайте соколите, пускайте всички соколи! Дяволи рогати, сега ще се повеселим!
И в същия миг махнаха качулките и пуснаха пет-шест сокола, които полетяха след птиците, докато всички ловци с краля начело тръгнаха по брега на реката.
— Е, какво ще кажете, кралице? — запита Анри Маргьорит.
— Моментът е удобен — каза тя — и ако кралят не се обърне, съвсем лесно можем да влезем оттук в гората.
Анри извика ловеца, който държеше сокола, и докато шумната и блестяща лавина се спускаше по склона, който днес представлява тераса, той остана сам назад, сякаш за да разгледа трупа на убитата чапла.
И в същата минута, като по поръчка, полетя един фазан. Анри пусна своя сокол. Сега той имаше предлог да остане назад от ловците.
Глава 51
Павилионът на Франсоа I
Хубаво нещо е кралският лов със соколи, когато кралете стават едва ли не полубогове, а ловът е не само убиване на времето, но и изкуство.
Независимо от това ние трябва да напуснем това кралско зрелище, за да проникнем на едно място в гората, където всички действащи лица от сцената, която току-що разказахме, скоро ще се присъединят към нас.
Вдясно от алеята Виолет, зад дълъг тунел от зеленина, мъхесто убежище, където сред лавандула и изтравничета един неспокоен заек наостря от време на време уши, докато скитащ елен лопатар надига главата си, украсена с клонести рога, разширява ноздри и се ослушва, има отдалечена полянка, която не се вижда от пътя, но от нея пътят се вижда.
Сред тази полянка на тревата лежаха двама мъже, постлали пътните си плащове и поставили край себе си дълги шпаги и до всяка шпага мускетон с широко дуло; отдалеч тези двама мъже поради елегантните си костюми приличаха на веселите събеседници от „Декамерон“; отблизо поради заплашителните си оръжия — на горските разбойници, които сто години по-късно Салватор Роса нарисува от натура в своите пейзажи.