Единият от тях, облегнат на лакът, се ослушваше като зайците или елените, за които току-що говорихме.
— Струва ми се — каза той, — че ловът странно се доближи до нас преди малко. Чух дори виковете, с които окуражаваха сокола.
— А сега — отговори другият, който, изглежда, очакваше събитията много по-философски настроен от своя приятел, — сега не чувам нищо. Трябва да са се отдалечили. Казвах ти аз, че това място не е хубаво за наблюдение. Вярно, че не могат да ни видят, но и ние нищо не можем да видим.
— Какво да се прави, драги Анибал — възрази първият, — все пак трябваше да настаним някъде нашите два коня, както и другите два, а и двете мулета, толкова тежко натоварени, че сам не знам как ще ни следват. Така че единствени тези стари буки и вековни дъбове биха могли прилично да свършат тази трудна задача. Осмелявам се да кажа, че вместо да осъждам като теб господин дьо Муи, във всичките тези приготовления, които той ръководеше, всъщност аз откривам дълбоката предвидливост на заговорника.
— Чудесно — каза вторият благородник, в който читателят вече сигурно е разпознал Коконас, — чудесно! Ето че най-сетне се изпусна. Откога те дебна. Спипах ли те? Значи, ние заговорничим, а?
— Ние не заговорничим, а само служим на краля и на кралицата.
— Които участвуват в заговора, а това се отнася и за нас.
— Коконас, казах ти вече — поде Ла Мол, — че не те принуждавам ни най-малко да ме следваш в това приключение, към което ме подтиква едно чувство, което ти не споделяш и не можеш да споделиш.
— Дявол да го вземе, кой, ти каза, че ме принуждаваш? Първо на първо, не знам човек, който би могъл да накара Коконас да направи това, което той не иска. Но мислиш ли, че ще те оставя да вървиш, без да те последвам, особено като виждам, че отиваш по дяволите?
— Анибал, Анибал — извика Ла Мол, — струва ми се, че виждам там нейната бяла кобила! О, странно наистина, как само при мисълта, че тя идва, сърцето ми започва да бие!
— Да, странно — съгласи се Коконас, прозявайки се. — На мен въобще сърцето ми не бие.
— Не е била тя — каза Ла Мол. — Какво ли се е случило? Струва ми се, че уговорката беше за обед.
— Случило се е това, че още не е дошъл обед. И че все още имаме време да си дремнем, както изглежда.
И след това изказване Коконас се изтегна отново върху плаща си, прилагайки думите на дело. Но докосвайки с ухо земята, той вдигна ръка и направи знак на Ла Мол да мълчи.
— Какво има? — запита Ла Мол.
— Тихо, този път чувам нещо и не се лъжа.
— Странно. Колкото и да се вслушвам, аз нищо не чувам.
— Наистина ли не чуваш нищо?
— Не.
— Погледни тоя елен — каза Коконас, като стана и улови ръката на Ла Мол.
— Къде?
— Ей там.
И Коконас показа с пръст животното на Ла Мол.
— Е, и?
— Сега ще видиш.
Ла Мол погледна елена. Навел глава, сякаш се готви да пасе, той се ослушваше, без да помръдне. Скоро вдигна челото си, увенчано с прекрасни рога, и наостри уши натам, откъдето явно идваше шумът. После изведнъж без видима причина се стрелна бързо като светкавица.
— О — каза Ла Мол, — струва ми се, че ти имаш право, защото ето че еленът бяга.
— Щом той бяга — каза Коконас, — значи, чува това, което ти не чуваш.
Действително глух, едва доловим шум трептеше неясно в тревата. Непривикналият слух би го взел за вятър. Но ездачите разпознаха далечен тропот на коне.
Ла Мол веднага скочи.
— Ето ги — извика той, — по-живо!
Коконас стана, но много по-спокойно. Разпалеността на пиемонтеца сякаш беше преминала в сърцето на Ла Мол, докато, напротив, неговото безгрижие сякаш бе се пренесло у приятеля му. Това беше така, защото в този случай единият действаше от сърце, а другият против волята си.
Скоро двамата приятели чуха умерен и ритмичен тропот — един кон изцвили, двата коня, които държаха готови на десет крачки, наостриха уши, а по алеята профуча като бяла сянка една жена, която се обърна към тях, направи странен знак и изчезна.
— Кралицата! — извикаха те едновременно.
— Какво означава това? — запита Коконас.
— Тя направи знак с ръка така — каза Ла Мол, — което означава: „След малко…“
— Тя направи знак така — възрази Коконас, — което означава: „Бягайте…“
— С този знак искаше да каже: „Чакайте ме.“
— С този знак искаше да каже: „Спасявайте се.“
— Тогава — каза Ла Мол — да действаме всеки според убеждението си. Бягай, аз ще остана.