Глава 52
Разследването
Гледката, която порази двамата приятели, когато влязоха в кръга, беше незабравима, дори ако човек я зърнеше само веднъж, само за миг.
Шарл IX наблюдаваше, както вече казахме, благородниците, затворени в колибата, които минаваха край него един по един, извеждани от войниците.
И той, и д’Алансон следяха всяко движение напрегнато, очаквайки всеки миг да излезе наварският крал. Излъгаха се в очакванията си.
Но това не беше достатъчно. Трябваше да узнаят какво е станало с тях. Затова, когато в края на алеята видяха двамата млади съпрузи, д’Алансон пребледня, а Шарл усети как на сърцето му става по-леко. Защото инстинктивно той желаеше всичко, което брат му му беше внушил да направи, да се стовари на неговата глава.
— Той пак ще се измъкне! — прошепна Франсоа пребледнял.
В този миг кралят бе обзет от толкова силни болки в стомаха, че отпусна юздата, притисна корема си и нададе вик като обезумял.
Анри се спусна към него, но докато измине двестате стъпки, делящи го от краля, Шарл вече се бе съвзел.
— Откъде идвате, господине? — запита кралят така сурово, че Маргьорит се разтревожи.
— Как откъде… нали сме на лов, братко! — отговори Маргьорит.
— Ловът беше по брега на реката, а не в гората.
— Соколът ми се спусна след един фазан, ваше величество, точно когато останахме назад, за да видим чаплата.
— И къде е фазанът?
— Ето го. Хубав е, нали?
И Анри най-невинно показа на Шарл птицата, обагрена, цяла в пурпур, лазур и злато.
— Аха — каза Шарл, — а като сте уловили фазана, защо не се присъединихте към мен?
— Защото той полетя към парка, ваше величество, така че, когато слязохме на брега на реката, вие бяхте с половин левга пред нас, отправяйки се към гората. Тогава се спуснахме по следите ви, защото искахме да продължим лова с ваше величество.
— Ами тези благородници? — запита Шарл. — И те ли бяха поканени на лова?
— Кои благородници? — запита Анри, като се огледа въпросително.
— Дявол да го вземе, вашите хугеноти! — отговори Шарл. — Във всеки случай, дори някой да ги е поканил, то не съм ги поканил аз.
— Не, ваше величество — отговори Анри, — но може би ги е поканил херцог д’Алансон.
— Херцог д’Алансон! Как така?
— Аз ли! — възкликна херцогът.
— Да, братко — каза Анри. — Нали, вие съобщихте вчера, че сте станали наварски крал? И ето, хугенотите, които ви искаха за крал, идват да благодарят на вас, че сте приели короната, и на краля, че ви я е дал. Нали, господа?
— Да, да — закрещяха двадесетина гласа, — да живее херцог д’Алансон, да живее крал Шарл!
— Аз не съм крал на хугенотите — каза Франсоа, пребледнял от гняв, а после, поглеждайки крадешком Шарл, добави: — И надявам се, никога няма да стана.
— Все едно — каза Шарл, — знаете ли, Анри, че все пак всичко това ми се струва странно.
— Ваше величество — каза твърдо наварският крал, — човек би казал, нека бог ми прости, че ме подлагате на разпит!
— И ако ви кажа, че ви разпитвам, какво ще отговорите вие?
— Че и аз съм крал като вас, ваше величество — отговори гордо Анри, — защото не короната, а произходът дава кралския ранг и че съм готов да отговарям пред брат и приятел, но не и пред съдник.
— Много бих желал да зная все пак — прошепна Шарл — кому да вярвам веднъж в живота си!
— Да доведат господин дьо Муи — каза д’Алансон. — Тогава ще узнаете. — Господин дьо Муи сигурно е между задържаните.
— Между задържаните ли е господин дьо Муи? — запита кралят.
Анри трепна неспокойно и размени поглед с Маргьорит, но безпокойството му не продължи дълго. Никой не отговори.
— Господин дьо Муи не е между задържаните — каза дьо Нансе. — Някои от нашите хора разправят, че го видели, но никой не е сигурен.
Д’Алансон промърмори едно проклятие.
— А — каза Маргьорит, като посочи Ла Мол и Коконас, които бяха чули целия диалог и на чиято интелигентност тя смяташе, че може да разчита. — Ваше величество, ето двама придворни на херцог д’Алансон. Разпитайте ги, те ще ви отговорят.
Херцогът почувствува удара.
— Накарах да ги задържат именно за да докажат, че те не са вече при мен — каза херцогът.
Кралят изгледа двамата приятели и трепна, като видя Ла Мол.
— О, пак този провансалец! — каза той.
Коконас се поклони грациозно.
— Какво правехте, когато ви задържаха? — запита кралят.
— Ваше величество, приказвахме си за военни и любовни подвизи.
— На коне, въоръжени до зъби? Готови за бягство?