— О, боже мой!
Не без причина бе надал този ужасен вик. Зрелището наистина беше зловещо. Завесата, скриваща залата по време на разпита, сега беше вдигната и залата приличаше на преддверието на ада.
На преден план се виждаше дървен уред с въжета, макари и други принадлежности за изтезание. Малко по-нататък жарава хвърляше червеникавите си отблясъци по заобикалящите предмети и придаваше още по-мрачен вид на хората, които се намираха пред Коконас. До една от колоните, поддържащи свода, стоеше прав, неподвижен като статуя човек с въже в ръка.
Би могло да се каже, че е изваян от същия камък като колоната, на която се опираше. Между железните халки по стените над каменните пейки висяха вериги и проблясваха остриета.
— О — прошепна Коконас, — залата за изтезания е напълно готова и като че ли чака само жертвата! Какво ли означава това?
— На колене, Марк-Анибал дьо Коконас — произнесе един глас, при който благородникът вдигна глава. — На колене, за да изслушате присъдата.
Срещу подобни покани цялото същество на Коконас инстинктивно въставаше.
Но тъкмо когато се канеше да реагира, двама души натиснаха раменете му така неочаквано и толкова силно, че той падна на колене на каменния под.
Гласът продължи:
— „Присъда, произнесена от съда, заседаващ в кулата Венсен, срещу Марк-Анибал дьо Коконас, обвинен и уличен в престъпление срещу кралска особа, в опит за отравяне, заклинание и магия срещу личността на краля, в заговор срещу сигурността на държавата, както и в това, че е увлякъл с гибелните си съвети един принц с кралска кръв към бунт…“
При всяко от тези обвинения Коконас клатеше глава в такт като непослушните ученици. Съдията продължи:
— „Вследствие на което гореспоменатият Марк-Анибал дьо Коконас се отвежда в затвора на площад Сен-Жан-ан-Грев, за да бъде обезглавен. Имуществата му ще бъдат конфискувани, горите му изсечени на височина шест стъпки, замъците му разрушени и на мястото ще бъде поставен стълб с медна табелка, на която ще бъде означено престъплението и наказанието…“
— Що се отнася до главата ми — каза Коконас, — вярвам, че ще я отрежете, защото е във Франция и си го е заслужила. Но за високостволите ми гори и за замъците, съмнявам се, че всичките триони и всичките кирки на това толкова християнско кралство ще успеят да ги побутнат.
— Тихо — каза съдията и продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас…“
— Как — прекъсна го Коконас, — нима и след обезглавяването има нещо? О, това вече е прекалено!
— Не, господине — отговори съдията, — преди… — И той продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас преди изпълнение на присъдата ще бъде подложен на изтезание с шест клина…“
Коконас скочи и хвърли към съдията искрящ поглед.
— И защо? — извика той, не намирайки други думи освен този наивен въпрос, за да изрази безбройните мисли, изникнали в ума му.
Наистина това изтезание унищожаваше всичките надежди на Коконас: щяха да го отведат в параклиса след изтезанието. А от такова изтезание нерядко се умираше. И умираше по-сигурно по-смелият и по-силният, защото признанието се считаше за подлост. А щом обвиняемият не признаваше, изтезанието продължаваше и не само продължаваше, а ставаше още по-жестоко.
Съдията изобщо не отговори на Коконас, тъй като продължението на присъдата беше достатъчен отговор, и той зачете:
— „…за да го принуди да признае имената на съучастниците си, на заговорниците и на подробностите на заговора.“
— Дявол да го вземе — извика Коконас, — ето какво се казва низост! Ето какво се казва низост и дори по-лошо от низост — подлост.
Свикнал с гнева на жертвите, гняв, който страданието уталожва и превръща в сълзи, невъзмутимият съдия само махна с ръка.
Уловиха Коконас за краката и раменете, събориха го, помъкнаха го, положиха го да легне и го привързаха за дървения уред за изтезания, преди да може дори да види насилниците.
— Мерзавци! — изрева Коконас, разтърсвайки така страшно коня и стойката, че дори мъчителите отстъпиха. — Мерзавци! Изтезавайте ме, счупете ми костите, нарежете ме на парчета, нищо няма да ви кажа, заклевам се! Вие си мислите, че с дървени и железни клинове можете да накарате един благородник като мен да заговори! Хайде, хайде, презирам ви!
— Писарю, пригответе се да записвате — каза съдията.
— Да, пригответе се! — изрева Коконас. — И ако запишеш всичко, което ще ви кажа, подли палачи, ще има доста да поработиш. Пиши, пиши!
— Искате ли да направите признание? — запита съдията със същия безстрастен глас.