— О, ваше величество — каза Жийон, — не е моя грешка. — Аз молих, умолявах господин графа да не прави тази лудост, но той ми заяви, че не може повече да остане в Лувъра.
— Вие искате да напуснете Лувъра? — каза Маргьорит, гледайки учудено младия човек, който сведе очи. — Това е невъзможно. Вие не можете да ходите. Вие сте блед и безсилен. Коленете ви треперят. И тази сутрин раната в рамото ви кървеше.
— Вчера — отговори младият човек — аз молех ваше величество да ме приюти за вечерта. Днес ви умолявам да благоволите да ми разрешите да си отида.
— Но — каза Маргьорит удивена — не знам как да окачествя подобно безумно решение. — Това е по-лошо от неблагодарност.
— О, ваше величество — извика Ла Мол, сключвайки ръце, — повярвайте, не само не съм неблагодарен, но ще запазя в сърцето си признателност до края на живота си.
— Тогава той няма да трае много — каза Маргьорит, трогната от тона, който не оставяше съмнение за искреността на думите му. — Защото или раните ви ще се разтворят и ще умрете от загуба на кръв, или ще ви познаят, че сте хугенот, и преди да направите и сто крачки по улицата, ще ви довършат.
— И все пак аз трябва да напусна Лувъра — прошепна Ла Мол.
— Трябва! — каза Маргьорит, гледайки го с дълбоките си, прозорливи очи.
После леко побледня и добави:
— Ах, да, разбирам, извинете, господине, несъмнено вън от Лувъра ви чака някое лице, на което вашето отсъствие създава жестоко безпокойство. Правилно, господин дьо Ла Мол, това е естествено, аз го разбирам. Защо не ми го казахте веднага или по-скоро, защо не се сетих самата аз. Дълг на всеки, който дава гостоприемство, е да щади и чувствата на своя гост, както превързва раните му, и да се погрижи за душата му, както се грижи за тялото.
— Уви, ваше величество — отговори Ла Мол, — вие много се лъжете. Аз съм почти сам на света и съвсем сам в Париж, където никой не ме познава. Моят убиец е първият мъж, с когото съм разговарял в този град, а ваше величество е първата жена, която ми е заговорила.
— Тогава — запита Маргьорит изненадана — защо искате да си вървите?
— Защото — каза Ла Мол — миналата нощ ваше величество не си почина никак, защото тази нощ…
Маргьорит се изчерви и каза:
— Жийон, ето че нощта дойде, мисля, че е време да занесеш ключа.
Жийон се усмихна и се оттегли.
— Кажете — продължи Маргьорит, — щом сте сам в Париж, без приятели, как ще се оправите?
— Ваше величество, аз ще имам много приятели, защото, докато ме преследваха, мислих за майка си, която беше католичка, струваше ми се, че я виждам да тича пред мен по пътя към Лувъра с кръст в ръката и тогава дадох обет, ако господ ми запази живота, да приема религията на моята майка. Господ не само ми запази живота, той направи нещо повече, ваше величество — изпрати ми един свой ангел, за да ме накара още повече да го обикна.
— Но вие не можете да ходите. Преди да направите сто крачки, ще припаднете.
— Ваше величество, днес аз се опитах да ходя из стаята. Ходя бавно и много ме боли, това е истина, но само да се добера до площада на Лувъра, веднъж да изляза навън, и да става каквото ще.
Маргьорит притисна главата си с ръце и се замисли дълбоко.
— А наварският крал? — запита тя преднамерено. — Вие не ми говорите вече за него. Променяйки религията си, изглежда, нямате вече желание да постъпите на служба при него.
— Ваше величество — отговори Ла Мол пребледнял, — вие се докоснахте до истинската причина за моето отиване. Аз зная, че наварският крал е изложен на голяма опасност и че цялата власт на ваше величество, като френска принцеса, едва ли ще бъде достатъчна да спаси главата му.
— Как, господине — запита Маргьорит, — за какви опасности ми говорите?
— Ваше величество — отговори Ла Мол, колебаейки се, — от будоара се чува всичко.
— Това е истина — прошепна Маргьорит на себе си, — херцог дьо Гиз ми каза същото.
После добави високо:
— Е, добре, какво сте чули?
— Първо разговора между ваше величество и нейния брат тази сутрин.
— С Франсоа ли? — извика Маргьорит поруменяла.
— С херцог д’Алансон, ваше величество, а после, след като вие излязохте, и разговора между госпожица Жийон с баронеса дьо Сов.
— И тези два разговора?…
— Да, ваше величество, оженена едва от осем дни, вие обичате своя съпруг. Вашият съпруг ще дойде на свой ред, както дойдоха херцог д’Алансон и баронеса дьо Сов. Той ще ви повери своите тайни. Е, добре, аз не бива да ги чувам. Ще бъда недискретен… А не мога… не трябва… и преди всичко не искам.
Тонът, с който Ла Мол произнесе последните думи, развълнуваният му глас и смутеното му държане внезапно отвориха очите на Маргьорит.