— Ах — каза тя, — вие сте слушали всичко, което се казва в тази стая.
— Да, ваше величество.
Тези думи прозвучаха като въздишка.
— И вие искате да си отидете тази нощ, тази вечер, за да не слушате повече.
— Още в този момент, ваше величество, ако благоволите да ми разрешите.
— Клетият! — каза Маргьорит със странен тон, в който прозираше нежно състрадание.
Изненадан от тази кротост, след като чакаше рязък отговор, Ла Мол плахо повдигна глава. Погледът му срещна бистрия и дълбок поглед на кралицата и остана прикован като от магнит.
— Значи, вие се чувствувате неспособен да пазите тайна, господин дьо Ла Мол? — запита тихо Маргьорит, която, наведена над облегалото на неговия стол, наполовина прикрита в сянката на една плътна завеса, се наслаждаваше на щастието да чете свободно в тази душа, оставайки самата тя непроницаема.
— Ваше величество — каза Ла Мол, — аз съм жалко същество. Нямам вяра сам на себе си и чуждото щастие ми причинява болка.
— Чие щастие? — запита Маргьорит, усмихвайки се. — Аха, щастието на наварския крал. Горкият Анри!
— Вие сама виждате, че той е щастлив, ваше величество! — живо извика Ла Мол.
— Щастлив ли?…
— Да, защото ваше величество го съжалява.
Маргьорит мачкаше копринената си кесийка и нищеше златните ресни.
— И така, вие отказвате да видите наварския крал? — каза тя. — Решили сте категорично това в сърцето си.
— Страхувам се да не безпокоя негово величество в такъв момент.
— А херцог д’Алансон, брат ми?
— О, ваше величество — извика Ла Мол, — херцог д’Алансон! Не, не! Херцог д’Алансон пък още по-малко от наварския крал.
— Защото?… — запита Маргьорит, развълнувана до такава степен, че гласът й трепереше.
— Защото аз вече съм твърде лош хугенот, за да бъда предан служител на негово величество наварския крал, а не съм станал достатъчно добър католик, за да се наредя сред приятелите на херцог д’Алансон и херцог дьо Гиз.
Този път Маргьорит наведе очи и почувствува удара дълбоко в сърцето си. Тя не можеше да определи дали думите на Ла Мол й бяха приятни или мъчителни.
В този момент влезе Жийон. Маргьорит я запита с поглед. Жийон й отговори също така с поглед утвърдително. Тя бе успяла да даде ключа на наварския крал.
Маргьорит отново погледна Ла Мол, който седеше нерешителен, склонил глава на гърдите си, страшно блед, като човек, който страда едновременно душевно и физически.
— Господин дьо Ла Мол е горд — каза тя — и аз се колебая да му направя едно предложение, което той навярно ще откаже.
Ла Мол стана, пристъпи към Маргьорит и понечи да се поклони в знак, че е готов да изпълни заповедите й, но дълбока болка, остра и палеща, предизвика сълзи в очите му и чувствайки, че ще падне, той се улови за завесата, на която се опираше.
— Виждате ли — извика Маргьорит, като се спусна към него и го задържа в прегръдките си, — виждате ли, господине, че все още имате нужда от мен.
Ла Мол едва раздвижи устни.
— О, да — прошепна той, — както от въздуха, който дишам, от светлината, която виждам.
В този момент на вратата на Маргьорит се почука три пъти.
— Чувате ли, ваше величество? — запита изплашено Жийон.
— Вече? — измърмори Маргьорит.
— Да отворя ли?
— Почакай. Може би е наварският крал.
— О, ваше величество! — извика Ла Мол, чиито сили се възвърнаха при това име, което кралицата произнесе тихо, надявайки се, че само Жийон ще я чуе. — Ваше величество, моля ви на колене, оставете ме да изляза, мъртъв или жив, ваше величество, смилете се над мен! О, вие не ми отговаряте! Е, добре, аз ще говоря! И надявам се, като заговоря, да ме изпъдите.
— Мълчете, нещастнико! — каза Маргьорит, безкрайно очарована от упреците на младия човек. — Млъкнете най-сетне!
— Ваше величество — поде Ла Мол, който несъмнено не откри в гласа на Маргьорит очакваната суровост. — Ваше величество, повтарям ви, от будоара се чува всичко. О, не ме карайте да умра от смърт, която дори най-жестоките палачи не биха се осмелили да измислят.
— Тихо, тихо! — каза Маргьорит.
— О, ваше величество, вие сте безмилостна! Не желаете нищо да слушате, не искате нищо да чуете. Разберете най-сетне, аз ви обичам…
— Мълчете, като ви казвам! — прекъсна го Маргьорит, притискайки хладната си уханна ръка върху устата на младия човек, който я улови с две ръце и залепи устни до нея.
— Но… — прошепна Ла Мол.
— Замълчете, дете. Що за непокорник, който не иска да се подчини на своята кралица?
После, изскачайки от будоара, тя затвори вратата, облегна се на стената и притисна с трепереща ръка бързо туптящото си сърце.