— Ваше величество — каза Маргьорит с насмешливо презрение — няма голямо доверие, както ми се струва, в звездата, която сияе над челото на всеки крал.
— А — каза Анри, — това е, защото, колкото и да търся моята в този момент, не мога да я видя, открита в бурята, която тътне над мен в този час.
— А ако диханието на една жена разпръсне бурята и придаде още по-силен блясък на тази звезда?
— Трудно е — каза Анри.
— Отричате ли съществуването на тази жена, господине?
— Не, отричам само властта й.
— Искате да кажете добрата й воля.
— Аз казах „властта“ и повтарям тази дума. Жената е истински силна само когато любовта и интересът са обединени в нея, и то в еднаква степен. Ако само едно от тези две чувства я владее, тя става уязвима като Ахил. А на любовта на тази жена, ако не се лъжа, аз не мога да разчитам.
Маргьорит мълчеше.
— Слушайте — продължи Анри. — При последния звън на камбаната на Сен-Жермен л’Оксероа вие навярно сте помислили да си възвърнете свободата, която бе използвана като залог, за да бъдат унищожени моите привърженици. А аз трябваше да помисля как да спася живота си. Това беше най-неотложното. Губим Навара в случая, зная. Но какво представлява Навара в сравнение със свободата, която ви е върната — да говорите високо в стаята си, нещо, което не смеехте да направите, когато някой ви слушаше от будоара ви.
Колкото и да беше угрижена, Маргьорит не можа да не се усмихне. Наварският крал вече се готвеше да си тръгне, беше единадесет часът и всички в Лувъра спяха или се преструваха, че спят.
Анри направи три крачки към вратата, после изведнъж се спря, сякаш чак сега си спомни за какво бе дошъл при кралицата.
— Кралице — каза той, — нямате ли да ми съобщите нещо, или искахте само да ми дадете възможност да ви благодаря за отсрочката, която вашето храбро присъствие в оръжейната на краля ми даде вчера? Всъщност не мога да отрека, че дойдохте тъкмо навреме. Излязохте на сцената като древна богиня, за да ми спасите живота.
— Нещастнико! — извика Маргьорит с глух глас, улавяйки ръката на мъжа си. — Как може да не виждате, че нищо не е спасено? Напротив. Нито свободата, нито короната, нито живота ви. Слепец! Безумец! Нещастен безумец! Нищо ли друго не видяхте в моето писмо, освен обикновена покана за среща? Нима сте си помислили, че Маргьорит, оскърбена от вашата хладина, е пожелала да получи удовлетворение?
— Но, кралице — каза Анри изненадан, — признавам…
Маргьорит повдигна рамене с непроницаемо изражение.
В същия миг някой леко и бързо подраска по тайната вратичка.
Маргьорит повлече краля натам.
— Слушайте — каза тя.
— Кралицата-майка излиза от покоите си — прошепна пресекнал от уплаха глас и Анри разпозна баронеса дьо Сов.
— Къде отива тя? — запита Маргьорит.
— Идва при ваше величество.
И веднага отдалечаващото се шумолене на копринена рокля показа, че баронеса дьо Сов е избягала.
— О! — възкликна Анри.
— Сигурна бях в това — каза Маргьорит.
— И аз се страхувах — каза Анри, — и ето ви доказателството.
Тогава с бързо движение той разтвори черната си кадифена дреха и Маргьорит видя под нея фина стоманена ризница и дълга миланска кама, която блесна в ръката му като пепелянка на слънце.
— Сега не са нужни кама и броня — извика Маргьорит, — хайде, ваше величество, хайде! Скрийте камата това е кралицата-майка наистина, но тя е съвсем сама.
— Тогава…
— Тя е, чувам я, тихо!
И навеждайки се към ухото на Анри, тя му прошепна няколко думи, които младият крал изслуша с внимание, примесено с учудване.
После Анри се скри зад завесите на леглото.
От своя страна Маргьорит се хвърли бързо като пантера към будоара, където Ла Мол чакаше тръпнещ, отвори, потърси младия човек и улавяйки, стискайки ръката му в тъмното, каза, като се приближи толкова до него, че той усети топлия й ухаен дъх върху лицето си:
— Тихо, тихо!
После се върна в стаята, затвори вратата, разпусна косите си, разряза с камата си всичките шнурове на роклята си и се хвърли в леглото.
Тъкмо навреме. Ключът се завъртя в ключалката.
Катерина имаше ключове от всички врати на Лувъра.