Бледа, с блуждаещи очи, отдръпнала се назад, сякаш пропаст се е раззинала пред краката й, Катерина нададе не вик, а глухо ръмжене.
— Както виждате, ваше величество — каза Маргьорит, — зле са ви осведомили.
Катерина хвърли поглед към нея, после погледна Анри. Умът й заработи бързо. Тя свърза това бледо влажно чело и заобиколените със сенки очи с усмивката на Маргьорит и прехапа устни в безмълвен бяс.
Маргьорит позволи на майка си да посъзерцава за миг тази картина, която й въздействува като главата на Медуза. После спусна завесата и отправяйки се на пръсти към Катерина, отново седна.
— И така, какво говорехме, ваше величество?
Флорентинката се помъчи няколко секунди да проникне зад тази наивност на младата жена, после сякаш острият й поглед се притъпи от невъзмутимостта на Маргьорит и тя каза:
— Нищо.
И излезе с широки крачки от покоите на Маргьорит.
Щом шумът от стъпките й заглъхна в коридора, завесата на леглото се отвори отново и Анри с блестящи очи, задъхан, с треперещи ръце коленичи пред Маргьорит. Той беше само по панталони и ризница, така че, виждайки го толкова смешно издокаран, Маргьорит му стисна ръка от все сърце и не можа да се въздържи да не се изсмее.
— Ах, кралице, ах, Маргьорит! — извика той. — Как ще ви се отплатя някога?
И той покри ръката й с целувки, които незабелязано плъзнаха нагоре.
— Ваше величество — каза тя и се отдръпна нежно, — забравяте ли, че в този час една нещастна жена, на която дължите живота си, страда и плаче за вас? Баронеса дьо Сов — каза тихо тя — принесе в жертва своята ревност, като ви изпрати при мен. А жертвайки ревността си, тя може би ще пожертвува и живота си, защото вие по-добре от всеки друг знаете колко ужасен е гневът на майка ми.
Анри потрепера, стана и се приготви да си върви.
— О — каза Маргьорит с пленително кокетство, — размислих и се успокоих. Ключът ви е бил даден без указание и тази вечер вие сте ме предпочели.
— И аз наистина ви предпочитам, Маргьорит, ще се съгласите ли само да забравите…
— По-тихо, ваше величество, по-тихо — обърна се към него кралицата със същите думи, които само преди десет минути бе отправила към майка си. — От будоара ви чуват и тъй като още не съм съвсем свободна, ваше величество, моля ви да не говорите толкова високо.
— О — каза Анри полузасмян, полунатъжен, — вярно. Забравих, че по всяка вероятност не на мен е отсъдено да изиграя края на тази интересна сцена. Този будоар…
— Да влезем, ваше величество — каза Маргьорит, — искам да ви представя един храбър благородник, ранен по време на кланетата, когато е идвал да предупреди чак в Лувъра ваше величество за заплашващата го опасност.
Кралицата се отправи към вратата, Анри последва жена си.
Вратата се отвори и Анри видя изненадан един мъж в този будоар, предопределен за изненади.
Но Ла Мол се почувствува още по-смутен, като се озова внезапно лице с лице с наварския крал. Анри хвърли ироничен поглед към Маргьорит, която го издържа, без да трепне.
— Ваше величество — каза Маргьорит, — стигнах дотам, че започнах да се страхувам да не убият в покоите ми този благородник, който ви е предан и когото поставям под ваше покровителство.
— Ваше величество — обади се младият човек, — аз съм граф Льорак дьо Ла Мол, когото ваше величество чакаше и който ви е препоръчан от нещастния господин дьо Телини, убит пред очите ми.
— Аха — каза Анри, — всъщност, господине, кралицата ми даде неговото писмо. Но не носехте ли едно писмо от управителя на Лангедок?
— Да, ваше величество, с препоръка да ви го предам веднага след пристигането си.
— И защо не го сторихте?
— Господарю, аз пристигнах в Лувъра снощи, но вие бяхте толкова зает, че не можахте да ме приемете.
— Това е вярно — каза кралят, — но струва ми се, че можехте да ми изпратите писмото.
— Имах заповед от господин д’Ориак да го предам лично на ваше величество, защото съдържало, както той ме увери, толкова важно известие, че не смеел да го повери на обикновен вестоносец.
— Действително — каза кралят, като взе и прочете писмото — той ме съветва да напусна двора и да се оттегля в Беарн. Господин д’Ориак, макар и католик, беше един от моите най-добри приятели и много вероятно е като управител на провинция да е знаел какво ще стане. Триста дяволи, господине, защо не ми дадохте това писмо преди три дни, вместо да ми го давате днес?
— Защото, както имах честта да съобщя на ваше величество, колкото и да бързах, пристигнах едва вчера.