— Досадно, много досадно — измърмори кралят, — защото в този час щяхме да бъдем на сигурно място, било в Ла Рошел, било в някоя равнина с две-три хиляди конници около себе си.
— Ваше величество, станалото станало — каза Маргьорит полугласно, — вместо да си губите времето да съжалявате за миналото, не е ли по-добре да извлечете възможната най-голяма полза от бъдещето?
— А вие на мое място — запита, гледайки я въпросително, Анри, — бихте ли имали още някаква надежда, кралице?
— Естествено, тъй като аз бих гледала на започнатата игра като партия с три раздавания, от които съм загубила само първото.
— Ах, кралице — каза тихо Анри, — ако бях сигурен, че участвате наравно в моята игра…
— Ако исках да мина на страната на вашите врагове — отговори Маргьорит, — струва ми се, че нямаше да чакам толкова.
— Това е истина — каза Анри, — аз съм неблагодарник и както казвате, всичко може да се поправи все още днес.
— Уви, ваше величество — намеси се Ла Мол, — пожелавам ви много щастие, но днес вече господин адмирала го няма.
Анри се усмихна със своята усмивка на хитър селянин, която в двора разбраха едва в деня, когато той стана френски крал.
— Но, кралице — поде той, гледайки внимателно Ла Мол, — този благородник не може да живее при вас, без непрекъснато да ви притеснява и без да бъде изложен на неприятни изненади. Какво ще правите с него?
— Ваше величество — каза Маргьорит, — не бихме ли могли да го изпратим извън Лувъра, защото аз съм напълно съгласна с вас.
— Много е трудно.
— Ваше величество, няма ли да се намери място във вашите покои?
— Уви, кралице, вие се държите с мен, като че ли все още съм крал на хугенотите и като че ли имам народ. Вие знаете много добре, че наполовина съм се отрекъл и че нямам вече народ.
Всяка друга жена, освен Маргьорит, бързо щеше да отговори: „Той е католик“, но кралицата искаше да накара Анри да я помоли за това, което тя самата желаеше да получи от него. Колкото се отнася до Ла Мол, виждайки тази въздържаност на своята покровителка и чувствувайки се още несигурен върху хлъзгавата почва на този толкова опасен френски двор, той също замълча.
— Но — поде Анри, като препрочете писмото, донесено от Ла Мол — господин управителят на Прованс ми пише, че майка ви била католичка и поради това бил привързан към вас.
— А на мен — каза Маргьорит — не ми ли споменахте за някакъв обет, който сте дали, графе, да смените религията си? Не си спомням много добре какво ми казахте. Помогнете ми, граф дьо Ла Мол, не ставаше ли дума за нещо подобно, което сякаш иска кралят?
— Уви, да. Но ваше величество така хладно прие моите обяснения по този въпрос, че аз вече не се осмелих…
— Защото мен това не ме интересуваше, господине. Но обяснете на краля, обяснете.
— Е, добре, какъв обет сте дали? — запита кралят.
— Господарю — каза Ла Мол, — преследван от убийците, обезоръжен, почти умиращ от моите две рани, стори ми се, че виждам сянката на майка ми, която ме водеше с кръст в ръка към Лувъра. Тогава дадох обет, ако се спася, да приема религията на моята майка, на която господ бе позволил да излезе от гроба, за да ми стане водач в тази страшна нощ. Бог ме доведе тук, ваше величество, и аз се озовах под двойното покровителство на френската принцеса и на наварския крал. Животът ми беше спасен като по чудо. Сега ми остава само да изпълня своя обет. Готов съм да стана католик.
Анри смръщи вежди. Скептичен, какъвто беше, той можеше да разбере отричането от религията от интерес, но се съмняваше твърде силно в отричането по убеждение.
„Кралят не иска да се заеме е моето протеже“ — помисли Маргьорит.
Ла Мол стоеше смутен и сконфузен между тези две противоположни воли. Той чувстваше, без сам да може да си го обясни, колко смешно е неговото положение и пак Маргьорит със своята женска тактичност му помогна.
— Ваше величество — каза тя, — ние забравяме, че клетият ранен има нужда от почивка. Аз самата умирам за сън. Ето, вижте!
Ла Мол действително бледнееше. Но всъщност последните думи на Маргьорит, които беше чул и изтълкувал по своему, предизвикаха бледността му.
— Е, добре, кралице — каза Анри, — нищо по-просто от това. Не можем, ли да оставим господин дьо Ла Мол да си почива?
Младият човек отправи към Маргьорит умолителен поглед и въпреки присъствието на двете височайши особи се отпусна на един стол, смазан от болка и умора.
Маргьорит долови цялата любов в погледа и отчаянието, което се съдържаше в тази слабост.
— Ваше величество — каза тя — би трябвало да окаже на този млад благородник, който е рискувал живота си за своя крал, като дотича тук, за да съобщи за смъртта на адмирала и на Телини, макар че е бил ранен, ваше величество би трябвало да му окаже една чест, за която той ще ви бъде признателен цял живот.