— И каква е тази чест, кралице? — запита Анри. — Заповядайте, аз съм готов да направя необходимото.
— Господин дьо Ла Мол ще спи тази нощ в краката на ваше величество, който от своя страна ще легне на това канапе. Колкото се отнася до мен, ако позволи моят царствен съпруг — добави Маргьорит, усмихвайки се, — аз ще повикам Жийон и ще си легна. Защото, кълна ви се, ваше величество, от трима ви аз имам най-много нужда от почивка.
Анри беше умен и може би дори по-умен, отколкото е необходимо. По-късно приятелите и неприятелите му го обвиниха в това. Но той разбра, че тази, която го изпъждаше от брачното легло, имаше право да постъпи така поради безразличието, което той бе проявил към нея. Впрочем Маргьорит му беше отмъстила за това безразличие, спасявайки живота му. Затова той не показа засегнато честолюбие в отговора си.
— Кралице — каза той, — ако граф дьо Ла Мол беше в състояние да мине в моя апартамент, аз бих му предложил собственото си легло.
— Да — съгласи се Маргьорит, — но в този час вашите покои не могат да ви защитят нито единия, нито другия и благоразумието изисква ваше величество да остане тук до утре.
И без да дочака отговора на краля, тя извика Жийон, заповяда й да приготви възглавници за краля и постеля в краката му за Ла Мол, който изглеждаше толкова доволен и щастлив от тази чест, че човек би се заклел, че не усеща вече раните си.
Колкото се отнася до Маргьорит, тя направи церемониален поклон пред краля и влизайки в заключената си от всички страни стая, се просна на леглото си.
„Утре — каза си тя — трябва да намеря покровител на Ла Мол в Лувъра, а този, който днес се направи на глух, утре ще съжалява.“
И тя даде знак на Жийон, която очакваше последните й заповеди.
Жийон се приближи.
— Жийон — каза тя съвсем тихо, — утре трябва под някакъв предлог брат ми херцог д’Алансон да дойде тук преди осем часа сутринта.
В Лувъра прозвъни два часа.
Ла Мол поговори малко за политика с краля, който полека-лека заспа и скоро захърка така гръмогласно, сякаш беше легнал в коженото си легло в Беарн.
Ла Мол може би, би заспал като краля, но Маргьорит не спеше. Тя се въртеше в леглото и този шум смущаваше мислите и съня на младия човек.
„Той е толкова млад — мислеше си Маргьорит в безсънието си — и така стеснителен! Може би ще трябва да се позанимая с това. Може би ще бъде смешен… Все пак има хубави очи и стройна фигура. Много чар. Ами ако не е смел? Той бягаше. Сега се отрича от религията. Досадно. А мечтата бе започнала тъй хубаво. Е… какво пък, ще оставим нещата да се развиват сами. И да се уповаваме на тройното божество на онази лудетина Анриет.“
И чак към сутринта, заспивайки вече, Маргьорит прошепна:
— Ерос, Купидон, Амур.
Глава 15
Което жената желае, и бог го желае
Маргьорит не се беше излъгала. Гневът, натрупан дълбоко в сърцето на Катерина от тази комедия, чиято завръзка тя беше видяла, без да промени нещо в развръзката, трябваше да се излее върху някого. Вместо да се върне в покоите си, кралицата-майка се изкачи право при своята придворна дама.
Баронеса дьо Сов очакваше две посещения: надяваше се Анри да дойде и се страхуваше от посещението на кралицата-майка. В леглото, полуоблечена, докато Дариол пазеше в преддверието, тя чу да се завърта ключа в ключалката, после бавни стъпки, които биха й се сторили тежки, ако не бяха заглушени от дебелия килим. Това не бяха леките забързани стъпки на Анри. Тя се усъмни, че са попречили на Дариол да я предизвести и облегната на ръката си, цяла слух и зрение, чакаше.
Завесата се вдигна и младата жена, тръпнеща, видя пред себе си Катерина Медичи.
Катерина изглеждаше спокойна, но баронеса дьо Сов, свикнала да я изучава от две години, долови мрачните мисли и може би жестоките планове за отмъщение, които криеше това привидно спокойствие.
Забелязвайки я, тя понечи да скочи от леглото си, но Катерина й направи знак да не става и бедната Шарлот остана прикована на мястото си, като събра всичките си душевни сили, за да пресрещне надвисналата в тишината буря.
— Предадохте ли ключа на наварския крал? — запита Катерина, без гласът й да изглежда променен.
Само устните й, докато произнасяше тези думи, ставаха все по-бледи.
— Да, ваше величество — отговори Шарлот, мъчейки се напразно да придаде на гласа си същата увереност.
— А видяхте ли го?
— Кого?
— Наварския крал.
— Не, ваше величество, но го чакам. И дори си помислих, като чух ключа в ключалката, че е той.