— От кои?
— От последните, тези…
Катерина не довърши.
— От тези, които особено много обичаше наварската кралица? — допълни Рьоне.
— Точно така.
— Не е необходимо да ги приготвям, нали, господарке? Защото ваше величество понастоящем е така веща, както и аз.
— Мислиш ли? — запита Катерина. — Вярно, че те действуват.
— Ваше величество има ли още нещо да ми заповяда? — запита парфюмеристът.
— Не — замислено отговори Катерина. — Струва ми се, не. Ако има нещо ново в жертвоприношенията, съобщете ми. Впрочем да оставим агнетата и да опитаме с кокошки.
— Уви, господарке, страхувам се, че дори и да изменим жертвените животни, едва ли ще изменим предсказанията.
— Направи това, което ти поръчах.
Рьоне се поклони и излезе.
Катерина остана за миг замислена, после стана и влезе в спалнята си, където я чакаха придворните дами; тя им съобщи, че на другия ден ще отидат в Монфокон.
Вестта за тази разходка беше през цялата вечер предмет на разговори в двореца и на слухове в града. Дамите приготвиха най-елегантните си тоалети, благородниците парадните си оръжия и коне. Търговците затвориха магазинчетата и ателиетата си, а безделниците убиха тук-таме още някои хугеноти, оцелели като че ли специално за този случай, за да правят компания на трупа на адмирала.
През цялата вечер до късно през нощта се вдигаше страшна врява.
Ла Мол бе прекарал най-тъжния ден на света след три-четири също тъй тъжни дни.
Херцог д’Алансон, за да изпълни желанието на Маргьорит, го бе настанил при себе си, но оттогава той не бе я виждал и се чувствуваше като бедно изоставено дете, лишено от нежните, сърдечни и очарователни грижи на двете жени, споменът за едната от които непрекъснато го измъчваше. Беше получил новини за нея от хирурга Амброаз Паре, когото тя му бе изпратила. Но тези новини, донесени от петдесетгодишен мъж, който не знаеше или се преструваше, че не знае какъв интерес представляват за Ла Мол и най-малките подробности, отнасящи се до Маргьорит, бяха доста непълни и съвсем недостатъчни. Вярно, че Жийон бе дошла един път по свой почин, разбира се, да научи как е раненият. Това посещение му бе подействало като слънчев лъч в тъмница и Ла Мол бе останал заслепен, очаквайки непрекъснато още едно видение, което, макар че бяха изминали два дни след първото, все не идваше.
Затова, когато му донесоха новината за блестящата разходка на целия двор за следващия ден, той помоли херцог д’Алансон да му окаже честта да го придружи.
Херцогът дори не се запита дали Ла Мол е в състояние да понесе тази умора и само отговори:
— Чудесно! Дайте му един от моите коне!
Ла Мол и не искаше друго. Метр Амброаз Паре дойде както обикновено да го превърже. Ла Мол му обясни, че му е необходимо да язди и го помоли да го превърже двойно по-грижливо. Двете рани на гърдите и на рамото вече се бяха затворили и само раната в рамото още го болеше. И двете бяха тъмнорозови, както става при заздравяващи тъкани. Метр Амброаз Паре ги покри с гумирана тафта, която беше на мода по онова време за подобни случаи, и увери Ла Мол, че ако не прави много движения по време на излета, всичко ще мине благополучно.
Ла Мол беше във възторг. Въпреки известна слабост, причинена от загубата на кръв и леко виене на свят, дължащо се на същата причина, той се чувствуваше чудесно. Освен това Маргьорит сигурно щеше да участвува в тази разходка. Той отново щеше да я види и като си припомняше колко добре му бе подействала Жийон, не се съмняваше, че неговата повелителка ще му подейства още по-добре.
И така, Ла Мол употреби една част от парите, които бе получил, напускайки семейството си, за да си купи най-хубавата риза от бял сатен и най-богато извезания плащ, който можа да му предложи модният шивач. Той му набави също ботуши от благоуханна кожа, каквито се носеха по това време. Донесоха му всичко сутринта, само половин час преди определеното време, така че нямаше време за забележки. Той се облече бързо, погледна се в огледалото, одобри се, среса се, напарфюмира се и остана доволен от себе си. След това се раздвижи из стаята бързо, за да се увери, че ако не се смятат силните бодежи тук-таме, душевното щастие ще притъпи телесните страдания.
Вишневият плащ, измислен от него и ушит малко по-дълъг, отколкото се носеха в момента, му седеше много добре.
Докато тази сцена ставаше в Лувъра, друга подобна можеше да се наблюдава в двореца дьо Гиз. Едър благородник с рижи коси разглеждаше пред огледало червеникавия белег, който пресичаше грозно лицето му. Той решеше и парфюмираше мустаците си, като през всичкото време мажеше тоя злополучен белег, който напук на всичките козметични средства, използувани по това време, все се явяваше въпреки тройния пласт белило и червило. Изведнъж му хрумна щастлива идея. Палещото августовско слънце обливаше с лъчите си двора. Той слезе долу с шапка в ръка, затвори очи, вдигна лице към слънцето и поседя така десетина минути, излагайки се нарочно на огнените потоци, които струяха от небето.