Така че именно него може би — сина без майка, краля без кралство, хугенота, станал католик, гледаха с най-голямо любопитство в това шествие. Продълговатото му, характерно лице, малко простонародната му външност, близостта му с по-нискостоящите от него, близост, която, стигнала до степен, почти неподобаваща за крал и дължаща се на навиците, придобити в детството му в планината, той запази до смъртта си, го отличаваха в очите на зрителите и някои от тях му подхвърляха:
— На черква, Анрио, на черква!
На това Анри отговаряше:
— Бях вчера, бях и днес, ще бъда и утре. Триста дяволи, струва ми се, че е достатъчно!
Колкото се отнася до Маргьорит, тя яздеше така изящна, свежа и елегантна, че около нея се носеше вълна от възхищение, сред която, трябва да признаем, някои комплименти се отнасяха за нейната приятелка. Херцогиня дьо Невер яздеше до нея и белият й кон, сякаш горд със своя товар, разтърсваше буйно глава.
— Е, херцогиньо — запита наварската кралица. — Какво ново?
— Нищо особено, ваше величество, доколкото зная — отговори високо Анриет, а после тихо запита: — А какво стана с хугенота?
— Намерих му почти сигурно убежище — отговори Маргьорит. — А ти какво направи с великия изтребител?
— Той пожела да участвува в тържеството. Язди бойния кон на херцог дьо Невер, едър като слон. Страшен ездач! Разреших му да присъствува на разходката, защото мислех, че от предпазливост твоят хугенот ще остане в стаята си и по този начин няма опасност да се срещнат.
— О, боже — отговори засмяно Маргьорит, — все едно дали ще е тук, или не, мисля, че няма защо да се опасяваме. Моят хугенот е хубав младеж, но нищо повече. Гълъб, а не Ястреб. Гука, но не хапе. И знаеш ли — допълни тя с тон, който е невъзможно да се предаде, свивайки леко рамене: — Може би сме го мислили хугенот, а той всъщност да е браман и неговата религия да му забранява да пролива кръв.
— Но къде е херцог д’Алансон? — запита Анриет. — Не го виждам.
— Навярно ще ни настигне. Сутринта го боляха очите и не искаше да дойде. Но известно е, че ако не постъпи като брат си Шарл и брат си Анри, рискува да покаже привързаност към, хугенотите. Обясниха му, че кралят би могъл да си изтълкува зле неговото отсъствие, затова се реши да дойде. Но погледни нататък, там викат, сигурно той излиза през Порт-Монмартр.
— Точно така, той е, познах го — каза Анриет. — Всъщност изглежда много добре днес. От известно време много се грижи за себе си. Трябва да е влюбен. Погледни, хубаво е да си с кралска кръв. Препуска право през тълпата и всички му правят път.
— Така е — каза смеешком Маргьорит, — той ще ни изпогази, да ми прости господ. Накарайте благородниците си да отстъпят, херцогиньо, защото там виждам един, който, ако не отстъпи веднага, ще го премажат.
— Ах, това е моят смелчага! — извика херцогинята.
Погледни, моля ти се, погледни!
Действително Коконас бе напуснал мястото си, за да се приближи до херцогиня дьо Невер, но в същия миг, когато неговият кон пресичаше околовръстния булевард, който, отделяше предградието Сен-Дьони, един конник от свитата на херцог д’Алансон, мъчейки се напразно да задържи коня си, препускащ с всичка сила, блъсна силно Коконас. Коконас се разтресе, люшна се върху огромния си кон и шапката му щеше да падне; той я задържа и се обърна побеснял от яд.
— Боже мой — възкликна Маргьорит, навеждайки се към ухото на приятелката си, — граф дьо Ла Мол!
— Този красив блед младеж? — извика херцогинята, без да може да прикрие първото си впечатление.
— Да, да, точно този, който насмалко не събори твоя пиемонтец.
— О — каза херцогинята, — сигурно ще станат страшни неща! Те се видяха и се познаха!
Коконас действително, обръщайки се, позна Ла Мол. От изненада той изпусна юздата, защото се бе надявал, че или е убил своя стар познат, или поне го е извадил за известно време от строя. От своя страна, Ла Мол също позна Коконас и почувствува как лицето му пламва. За няколко мига, достатъчни да изразят всичките чувства, които бяха обладали тези двама мъже, те се измериха с такъв поглед, че тръпки полазиха двете жени. След това Ла Мол, оглеждайки се наоколо си и давайки си сметка, че мястото не е подходящо за обяснение, пришпори коня си и настигна херцог д’Алансон. Коконас остана още миг като истукан, сучейки нервно мустак, но като видя, че Ла Мол се отдалечава, без нищо повече да му каже, той също продължи пътя си.
— Аха — каза с презрително огорчение Маргьорит, — не съм се излъгала. О, този път е наистина прекалено!
И тя прехапа устните си до кръв.
— Той е много хубав! — каза херцогинята състрадателно.