Точно в този миг херцог д’Алансон зае мястото си зад краля и кралицата-майка, така че неговите придворни го последваха и трябваше да минат пред Маргьорит и херцогиня дьо Невер. Минавайки пред двете благородни дами, Ла Мол вдигна шапка, поздрави кралицата и остана гологлав, в очакване нейно величество да го удостои с поглед. Но Маргьорит гордо извърна глава.
Несъмнено Ла Мол прочете презрителния израз по лицето на кралицата и побледня още повече. Той дори улови гривата на коня си, за да не падне.
— О — каза Анриет на кралицата, — хайде, погледни го, жестокосърдечна, той ще припадне!
— Чудесно — каза кралицата с унищожителна усмивка, — само това ни липсваше!… Носиш ли амоняк?
Херцогиня дьо Невер се лъжеше.
Ла Мол, олюлявайки се, събра силите си, застана твърдо на коня и се присъедини към свитата на херцог д’Алансон.
Колкото повече напредваха, толкова по-ясно се очертаваше зловещият силует на бесилката, издигната и използвана за първи път от Ангеран дьо Марини. Никога тя не бе била така добре украсена, както в този час. Телохранителите и гвардейците излязоха напред и образуваха широк кръг около оградата. При тяхното приближаване гарваните, накацали по бесилката, отлетяха с отчаяно грачене.
Бесилката на Монфокон предлагаше обикновено зад колоните си убежище на кучетата, привлечени от обилната плячка, и на философстващите джебчии, които размишляваха тук върху тъжните превратности на съдбата.
Но в този ден в Монфокон не се виждаха нито кучета нито джебчии. Телохранителите и гвардейците бяха изгонили кучетата и дори гарваните, а крадците се смесиха с тълпата, за да изиграят някой от хитрите си номера, които са веселата част на занаята.
Шествието напредваше. Кралят и Катерина пристигнаха първи. После дойдоха херцог д’Анжу, херцог д’Алансон, наварският крал, херцог дьо Гиз със свитите си, нейно величество Маргьорит, херцогиня дьо Невер и всички дами; съставящи това, което наричаха летящия ескадрон на кралицата; следваха пажовете, конниците, прислугата и простолюдието — общо десет хиляди души.
На централната бесилка висеше безформена маса — черен труп, изцапан със съсирена кръв и засъхнала кал, побелял от наслоен прах. Трупът беше без глава. Затова го бяха обесили за краката. Впрочем тълпата, която винаги е много изобретателна, бе поставила на мястото на главата снопче слама, а върху нея маска, в чиято уста някой шегобиец, познаващ навиците на адмирала, бе пъхнал клечка за зъби.
Мрачно и странно беше това зрелище, пред което преминаваха елегантните господа и красивите дами — като процесия, нарисувана от Гойя на фона на почернелите скелети и бесилките с дълги костеливи ръце. Колкото по-шумно бе въодушевлението на посетителите, толкова повече контрастираше то с мрачното безмълвие и студената безчувственост на тези трупове, предмет на гавра, които извикваха тръпки дори у гаврещите се.
Мнозина едва понасяха това страшно зрелище. И сред групата на отреклите се хугеноти лесно можеше да се различи по бледото лице Анри, който, колкото и да умееше да се владее, с колкото и голяма дарба да се преструва да го бе надарило небето, не можа да издържи. Той заяви, че отвратителната миризма, която изпускат всички тези човешки останки, е нетърпима и се приближи до Шарл IX, застанал до Катерина пред останките на адмирала.
— Ваше величество — каза Анри, — не ви ли се струва, че този жалък труп мирише твърде лошо, за да стоим по-дълго тук?
— Така ли мислиш, Анрио? — запита Шарл IX, чиито очи искряха от жестока радост.
— Да, ваше величество.
— Е, добре, аз пък не съм на твоето мнение… Трупът на един мъртъв неприятел мирише винаги хубаво.
— Бога ми, ваше величество — каза Таван, — вие знаехте, че ще дойдем на гости на адмирала. Трябваше да поканите вашия учител по поезия Пиер Ронсар. Той тук, на самото място, щеше да съчини епитафия за стария Гаспар.
— Това може да стане и без него, и ние самите ще я съчиним. Ето, слушайте, господа — каза Шарл IX, като помисли за миг:
— Браво, браво! — развикаха се в един глас католиците, докато хугенотите мръщеха вежди и мълчаха.
Анри разговаряше с Маргьорит и херцогиня дьо Невер и сякаш нищо не беше чул.
— Хайде, хайде, господине — каза Катерина, която въпреки силните парфюми, които си бе сложила, едва не повърна. — Хайде, защото колкото и да е приятна една компания, човек все трябва да я напусне. Да кажем сбогом на господин адмирала и да се връщаме в Париж.