— Как? — извика Коконас — Така ли мислите да ме закачите, жив?
— Не, господине, след като ви промуша с шпагата си.
Коконас стана пурпурночервен, зелените му очи изпущаха искри.
— Значи така, на този гвоздей, а? — каза той подигравателно.
— Да — отговори Ла Мол, — на този гвоздей.
— Трябва да пораснете още малко, господинчо — каза Коконас.
— Нищо, ще яхна вашия кон, високи касапино на хора — отговори Ла Мол. — Аха, вие си въобразявате, скъпи ми Анибал дьо Коконас, че можете безнаказано да убивате хора под лоялния и благороден предлог, че сте сто срещу един? О, не. Непременно идва ден, когато човек си намира майстора. И мисля, че този ден е дошъл днес. С удоволствие бих пръснал грозната ви глава с един револверен изстрел, но аз се целя лошо, защото ръката ми все още трепери от раните, които подло ми нанесохте.
— Грозната ми глава? — изрева Коконас и скочи от коня. — Слизайте от коня, долу, долу, господин графе, да кръстосаме шпаги!
И той измъкна шпагата си.
— Струва ми се, че твоят хугенот каза „грозна глава“ — прошепна херцогиня дьо Невер на ухото на Маргьорит. — На теб грозен ли ти се вижда?
— Очарователен е — засмяно каза Маргьорит, — принудена съм да призная, че гневът прави господин дьо Ла Мол несправедлив, но тихо, да погледаме.
Действително Ла Мол беше слязъл от коня си толкова бавно, колкото бързо бе скочил Коконас. Той свали вишневия си плащ, сложи го на земята, измъкна шпагата си и застана в отбранителна поза.
— Ох! — простена той, протягайки ръка.
— Уф! — прошепна Коконас, изопвайки своята, защото и двамата, както си спомняме, бяха ранени в рамената и при всяко по-рязко движение ги болеше.
Сподавен смях се разнесе в храстите. Двете дами не можаха да се сдържат, като видяха как двамата воини с болезнена гримаса разтриваха ключиците си. Двамата благородници, които не знаеха, че имат свидетели, чуха този смях и като се огледаха, познаха покровителките си.
Ла Мол отново застана в отбранителна поза, невъзмутим и неподвижен. А Коконас се нахвърли с шпагата с гръмко: „Дявол да го вземе!“
— А, това вече не, те наистина ще се изколят, ако не въдворим ред. Стига шеги. Хей, господа, хей! — извика Маргьорит.
— Остави ги, остави ги — прекъсна я Анриет, понеже беше виждала как се бие Коконас и се надяваше дълбоко в сърцето си, че ще се справи и с Ла Мол така, както с двамата племенници и със сина на, Меркандон.
— О, те наистина са много хубави така! — каза Маргьорит. — Погледни, като че ли дишат пламъци.
Действително двубоят, започнал с подигравки и предизвикателства, бе станал безмълвен, откакто двамата противници бяха кръстосали шпаги. И двамата не се доверяваха на силите си, и двамата при всяко по-рязко движение сподавяха болезнен трепет, предизвикан от старите рани. С втренчени, пламтящи очи, с полуотворена уста и стиснати зъби, Ла Мол нападаше със ситни, твърди и устремни стъпки своя противник, който, разпознал в негово лице майстор на шпагата, отстъпваше крачка по крачка, едва-едва, но все пак отстъпваше. Така двамата достигнаха до трапа от другата страна, зад който се намираха зрителите. Там сякаш, оттеглил се само за да се приближи до дамата си, Коконас се спря и при едно по-смело нападение на Ла Мол, направи с бързината на мълния десен удар, така че в същия миг бялата сатенена дреха на Ла Мол се обагри с червено петно, което започна да се разширява.
— Смелост! — извика херцогиня дьо Невер.
— Ах, бедни Ла Мол! — възкликна скръбно Маргьорит.
Ла Мол чу този вик, отправи към кралицата поглед, пронизващ по-дълбоко сърцето от острието на шпага, направи лъжлив кръг и се хвърли напред.
Този път двете дами извикаха едновременно. Рапирата на Ла Мол прониза тялото на Коконас.
Но и двамата се задържаха на краката си, като се гледаха с отворена уста и чувстваха, че при най-малкото движение ще загубят равновесие. Накрая пиемонтецът, по-опасно ранен от своя противник, усещайки, че силите му изтичат ведно с кръвта, падна върху Ла Мол, прегръщайки го с едната си ръка, докато с другата се мъчеше да измъкне камата си. От своя страна Ла Мол събра всичките си сили, вдигна ръка и стовари дръжката на шпагата си върху челото на Коконас, който, замаян от удара, падна, но падайки, увлече и противника си, така че и двамата се търкулнаха в рова.
Тогава Маргьорит и херцогиня дьо Невер, като видяха, че макар и умиращи, те все още се мъчат да се довършат един друг, се спуснаха към тях, последвани от гвардейския капитан. Но преди да стигнат до тях, ръцете се отпуснаха, очите се затвориха и двамата противници изпуснаха шпагите си и потрепереха в последна конвулсия.