Всичко това създаваше в пламтящото съзнание на пиемонтеца страхотна смесица от призраци и действителност. За него Ла Мол беше мъртъв, истински мъртъв, и то на два пъти, а сега сянката на същия Ла Мол лежеше в легло, подобно на неговото, после, както вече казахме, сянката стана, тръгна и — о ужас! — запъти се към неговото легло. Тази сянка, от която Коконас би желал да избяга, ако ще би в ада, тръгна право срещу него, спря се до възглавницата му и го загледа. По лицето му дори бе изписана сърдечност и състрадание, което Коконас взе за израз на пъклена подигравка.
Тогава в тази душа, по-болна може би и от тялото, се разгоря сляпа жажда за отмъщение. Коконас заживя само с една мисъл — да се сдобие с някакво оръжие, с което да прониже тялото или сянката на Ла Мол, които го тормозеха така жестоко. Дрехите му бяха поставени на един стол, после ги отнесоха, защото бяха изцапани с кръв и сметнаха, че не е хубаво да стоят до ранения, но на същия стол бяха оставили камата му, без да подозират, че скоро ще пожелае да си послужи с нея. Коконас видя камата; три нощи поред, използвайки времето, когато Ла Мол спеше, той прави опити да я достигне. Три пъти силите му изневеряваха и той изпадаше в безсъзнание. Най-сетне четвъртата нощ достигна оръжието, улови го със сгърчените си пръсти и като простена от болка, го скри под възглавницата си.
На другия ден видя нещо невиждано: сянката на Ла Мол, който, изглежда, с всеки изминал ден си възвръщаше силите, докато той, обсебен от ужасното видение, изразходваше своите в непрестанни кроежи как да се освободи от него, сянката на Ла Мол, все по-бодра, обиколи замислено стаята, после наметна плаща си, препаса шпагата, сложи широкопола шапка, отвори вратата и излезе.
Коконас си отдъхна. Той помисли, че се е освободил от своя призрак. Два-три часа за пръв път след дуела кръвта във вените му се успокои. Един ден отсъствие на Ла Мол би върнало съзнанието на Коконас, осем дни може би биха го излекували. За нещастие Ла Мол се върна след два часа.
Това връщане подейства на пиемонтеца като удар с кама. И макар че Ла Мол не се върна сам, Коконас гледаше само него.
При това спътникът на Ла Мол заслужаваше да го погледне. Той беше към четиридесетгодишен мъж, нисък, набит, силен, с черни коси, които падаха почти до веждите му, и черна брада, която противно на тогавашната мода покриваше цялата долна част на лицето му; новодошлият обаче явно слабо се интересуваше от модата. Той носеше нещо като кожена риза, цялата зацапана с кафяви петна. Кървавочервени чорапи, червени панталони, груби кожени обувки, стигащи над глезените, шапка със същия цвят като чорапите и широк колан, на който висеше нож в ножница.
Тази странна личност, чието присъствие в Лувъра изглеждаше необичайно, хвърли на един стол кафявия плащ и грубо се приближи до леглото на Коконас, чиито очи като омагьосани бяха вперени в Ла Мол, макар че той стоеше настрана. Човекът погледна болния, поклати глава и каза:
— Прекалено дълго сте чакали, ваша светлост.
— Не можех да изляза по-рано — обясни Ла Мол.
— Дявол да го вземе, трябваше да изпратите да ме повикат!
— Кого?
— Ах, вярно, забравих къде се намираме. Аз казах на дамите, но те не пожелаха да ме изслушат. Ако бяха последвали моите съвети, вместо да изпълняват наставленията на това магаре Амброаз Паре, вие отдавна щяхте да можете и двамата да се забавлявате заедно или отново да се биете, ако така ви харесва. Впрочем ще видим. Вашият приятел чува ли, като му говорят?
— Не съвсем.
— Покажете си езика, ваша светлост.
Коконас се изплези на Ла Мол с такава ужасна гримаса, че неизвестният посетител поклати за втори път глава.
— О — прошепна той, — контракция на мускулите. Нямаме време за губене. Още довечера ще ви изпратя готово питие, което трябва да му дадете на три пъти през час. В полунощ, в един часа и в два часа.
— Добре.
— Но кой ще му даде лекарството?
— Аз.
— Вие?
— Да.
— Давате ли честна дума?
— Честна благородническа.
— А ако някой лекар пожелае да провери състава на лекарството…
— Ще го изсипя до последната капка.
— Давате ли ми — и за това честна благородническа дума?
— Кълна ви се.
— По кого да ви изпратя лекарството?
— По когото искате.
— Да, но моят пратеник…
— Е, какво?
— Как ще дойде до вас?
— Предвидил съм. Ще кажа, че идва от страна на господин Рьоне, парфюмериста.
— Флорентинецът, който живее на Пон Сен-Мишел ли?
— Да. Той има разрешение да влиза в Лувъра по всяко време на денонощието.
Непознатият се усмихна и каза:
— Вярно. Това е най-малкото, което му дължи кралицата-майка. Разбрано, ще пратя човек от името на метр Рьоне, парфюмериста. Мисля, че веднъж мога да си позволя свободата да си послужа с името му, както твърде често той, без да има право, упражнява моята професия.