— Добре — каза Ла Мол, — разчитам на вас.
— Разчитайте.
— Колкото до възнаграждението…
— О, това ще го уредим със самия него, когато бъде на крак.
— Бъдете спокоен, смятам, че той е в състояние да ви възнагради щедро.
— Аз също мисля така. Но — добави той със странна усмивка — понеже хората, които имат работа с мен, обикновено са непризнателни, няма да се учудя, ако, веднъж оздравял, не си даде труд да си спомни за мен.
— Добре, добре — каза Ла Мол, усмихвайки се на свой ред. — В такъв случай аз съм насреща, за да му опресня паметта.
— Тогава всичко е наред. След два часа ще получите питието.
— Довиждане.
— Какво казахте?
— Довиждане.
Човекът се усмихна.
— Аз съм свикнал да казвам сбогом. И така, сбогом, господин дьо Ла Мол. След два часа ще получите питието. Нали разбрахте, ще започнете да го давате в полунощ… на три пъти… през час…
След тези думи той излезе и Ла Мол остана сам с Коконас.
Коконас бе чул целия разговор, но нищо не бе разбрал от него. До съзнанието му достигнаха безсмислени думи, звуци, които не му казваха нищо. От целия този разговор той запомни само една дума: „полунощ“.
И той продължи да следи с горящ поглед Ла Мол, който, останал в стаята, се заразхожда замислено. Непознатият лекар удържа думата си и в уречения час изпрати питието, което Ла Мол постави върху малък сребърен котлон. След това си легна.
Коконас си отдъхна за малко. Той се опита на свой ред да затвори очи, но трескавата му дрямка беше само продължение на бълнуването наяве. Същият призрак, който го преследваше през деня, идваше да го безпокои през нощта. През пресъхналите си клепачи той продължаваше да вижда пред себе си вечно заплашващия го Ла Мол, а един глас нашепваше в ухото му: „Полунощ, полунощ, полунощ!“
Изведнъж звънчето на часовника се събуди в нощта и отмери дванадесет удара. Коконас отвори възпалените си очи, пламтящият дъх разяждаше пресъхналите му устни. Неутолима жажда измъчваше пламтящото му гърло. Малката нощна, лампа гореше както обикновено и нейната бледа светлина извикваше хиляди танцуващи призраци пред помътения поглед на Коконас.
И тогава той видя — о, ужас! — как Ла Мол става от леглото, пристъпва из стаята като ястреб пред птицата, която омагьосва, и се отправя към него, заплашвайки го с юмрук. Коконас посегна към камата, улови дръжката и се приготви да я забие в корема на своя враг.
Ла Мол се приближаваше.
Коконас прошепна:
— А, ти ли си пак, пак ти, винаги ти. Ела, аха, заплашваш ме, сочиш ми юмрук, усмихваш се, ела, ела, ах, ти продължаваш да се приближаваш тихо, крачка по крачка, ела, ела да те убия!
И действително, придружавайки глухата закана с жест, в момента, когато Ла Мол се навеждаше над него, Коконас измъкна изпод чаршафа бляскавото острие. Но усилието, което направи пиемонтецът, за да се надигне, прекърши силите му. Протегнатата към Ла Мол ръка увисна във въздуха. Камата падна от отмалелите пръсти и агонизиращият се отпусна върху възглавницата.
— Хайде, хайде — прошепна Ла Мол, като повдигна внимателно главата му и приближи до устните му чаша, — изпийте това, бедни приятелю, защото цял горите!
Действително Ла Мол поднасяше една чаша на пиемонтеца, а неговият замъглен мозък я беше взел за заплашителен юмрук.
Но при допира с благодатното питие, което навлажни устните му и освежи гърдите му, разсъдъкът, или по-скоро инстинктът на Коконас се възвърна, той усети по цялото си тяло никога неизпитвано блаженство. Отвори прояснени очи и погледна Ла Мол, който го държеше в прегръдките си и му се усмихваше. И от тези очи, присвити доскоро от мрачна ярост, една незабележима сълза се търкулна по пламтящата буза, която жадно я попи.
— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас, като се отпусна на възглавницата. — Ако оцелея, господин дьо Ла Мол, вие ще бъдете мой приятел.
— Вие ще оцелеете, приятелю — каза Ла Мол, — ако изпиете три чаши като тази, която току-що ви дадох, и престанете да си въобразявате лоши неща.
След един час Ла Мол, поел ролята на болногледач и изпълняващ точно предписанията на непознатия лекар, стана за втори път, сипа втората доза от питието в чашата и я поднесе на Коконас. Този път обаче пиемонтецът, вместо да го чака с кама в ръка, го прие с отворени обятия, изгълта лекарството с наслада, после за пръв път от толкова време заспа спокойно.
Третата чаша има не по-малко чудотворно въздействие. Болният започна да диша правилно, макар че все още се задъхваше. Вцепенените му крайници се отпуснаха. Пламтящата му кожа леко се овлажни и когато на другия ден метр Амброаз Паре посети ранения, той се усмихна доволно и каза: