— Отсега нататък отговарям за живота на господин дьо Коконас. Неговото излекуване ще бъде голям успех за мен.
В резултат на тази полудраматична, полукомична сцена, но нелишена все пак от малко затрогваща поезия, като се има пред вид буйният нрав на Коконас, дружбата, започнала между двамата благородници в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ и насилствено прекъсната от събитията през Вартоломеевата нощ, се разгоря с нова сила и надмина скоро приятелството между Орест и Пилад, с петте удара с шпага и револверния изстрел, разпределени между двамата.
Стари и нови рани, дълбоки и леки, най-сетне бяха на оздравяване. Ла Мол, верен на своя пост на болногледач, не напусна стаята, преди Коконас да оздравее напълно. Той го повдигаше в леглото, докато слабостта го задържаше там. Помагаше му да върви, когато почна да става, положи всички грижи за него с обичайната си сърдечност и нежност и тези грижи, подпомогнати от здравото телосложение на пиемонтеца, ускориха оздравяването.
Една и съща мисъл измъчваше и двамата младежи. Всеки в трескавото си бълнуване си бе въобразил, че до него се приближава жената, която изпълва сърцето му. Но откакто бяха дошли в съзнание, нито Маргьорит, нито херцогиня дьо Невер бяха влизали в стаята. Впрочем това се разбираше от само себе си. Едната, съпруга на наварския крал, другата, снаха на херцог дьо Гиз, нима можеха пред очите на всички да проявят публична загриженост към двама обикновени благородници? Не. Така трябваше да си отговорят Ла Мол и Коконас. Но това отсъствие, което можеше да се дължи и на пълна забрава, беше много мъчително.
Капитанът, който бе присъствал на дуела, бе идвал от време на време, като че ли по свой почин, да се осведомява за двамата ранени. Жийон също бе идвала да види как са. Но Ла Мол не бе се осмелил да й заговори за Маргьорит, както Коконас не се бе осмелил да заговори за херцогиня дьо Невер на капитана.
Глава 18
Призраците
Известно време двамата младежи пазеха един от друг тайната си. Най-сетне в един ден на откровения мисълта, която ги занимаваше, сама избликна на устните им и двамата затвърдиха приятелството си с това последно доказателство, без което няма приятелство — тоест с пълно доверие.
Те и двамата бяха безумно влюбени, единият в херцогиня, другият в кралица.
За двамата влюбени имаше нещо страшно в това почти непреодолимо разстояние, което ги отделяше от обекта на техните въжделения. И все пак надеждата е чувство, така дълбоко вкоренено в сърцето на човека, че макар и надеждите им да бяха безумни, те все пак се надяваха.
И двамата, щом се съвзеха, започнаха да се грижат за лицата си. Всеки човек, дори най-равнодушният към физическите преимущества, в известни моменти води безмълвни разговори и смига съучастнически на своето огледало, след което се отдалечава от душеприказчика си почти винаги доволен от събеседването. А нашите двама млади герои не бяха от тези, на които огледалото би изказало жестоки мнения. Ла Мол, тънък, блед и елегантен, притежаваше благородна красота. Коконас, силен, добре сложен, румен, притежаваше мъжествена красота. И нещо повече дори — Коконас бе спечелил от болестта — той бе отслабнал, побледнял, така че прословутият белег, който някога го бе измъчвал с цветовете си, сходни с цветовете на дъгата, сега бе изчезнал, предвещавайки вероятно също като небесното явление дълга поредица от ясни дни и ведри нощи.
Всъщност двамата ранени все така бяха обградени с най-внимателни грижи. Всеки от тях в деня, в който стана от леглото, намери на най-близкото кресло халат, а в деня, в който можеха вече да се обличат — пълно облекло. И не само това, в джоба на дрехите им — богато натъпкана кесия, която всеки от тях запази, разбира се, за да я върне, когато му дойде времето, на непознатия покровител, който бдеше над него.
Този неизвестен покровител не можеше да бъде принцът, у когото бяха настанени, защото той не само не се бе качил нито веднъж да ги види, но дори не се бе осведомил за здравето им.
Смътна надежда тихо нашепваше на сърцето на всеки от тях, че неизвестният покровител е обичаната жена.
Затова може би ранените очакваха с невъобразимо нетърпение да излязат. Ла Мол, по-силен и по-бързо излекуван от Коконас, отдавна можеше да го стори, но някаква негласна уговорка го свързваше със съдбата на приятеля му. Решили бяха първото им излизане да бъде посветено на три посещения; на непознатия доктор, чието спасително питие бе въздействало така благодатно на пламналите гърди на Коконас; второто в дома на покойния метр Ла-Юриер, където всеки от тях бе оставил куфар и кон; и третото у флорентинеца Рьоне, известен не само като парфюмерист, но и като магьосник, който продаваше не само козметични средства и отрови, но приготвяше любовни питиета и предричаше бъдещето.