След два месеца възстановяване и затворничество този толкова очакван ден най-сетне дойде.
Казахме „затворничество“ и тази дума е най-подходяща, защото много пъти в своето нетърпение те бяха искали да ускорят излизането, но стражата, поставена на вратата им, постоянно им бе преграждала пътя и те бяха разбрали, че могат да излязат само с позволението на метр Амброаз Паре.
И ето един ден изкусният хирург прецени, че двамата болни, ако не напълно възстановени, то поне на път да оздравеят, могат да излязат. Към два часа следобед в един от тези хубави есенни дни, които понякога Париж поднася на своите учудени жители, почти примирили се вече с настъпването на зимата, двамата приятели, подкрепяйки се един друг, излязоха от Лувъра.
Ла Мол бе намерил с голямо удоволствие на едно кресло прословутия си вишнев плащ, който бе сгънал така грижливо преди дуела. Той се обяви за водач на Коконас и Коконас прие, без да възразява и дори без да разсъждава. Той знаеше, че неговият приятел го води у непознатия доктор, чието непатентовано лекарство го бе възстановило за една нощ, докато всичките лекове на метр Амброаз Паре бавно го убиваха. Беше разделил на две парите в кесията си, тоест от двеста нобли беше отделил сто за награда на неизвестния Ескулап, комуто дължеше оздравяването си. Коконас не се страхуваше от смъртта, но нямаше нищо против да живее. Затова, както се виждаше, се канеше да възнагради щедро своя спасител.
Ла Мол тръгна по улица Л’Астрюс, после по голямата улица Сент-Оноре, по улица Прувел и скоро се озова на площада пред халите. Близо до старата чешма на мястото, което днес е известно под името Каро де-Ал, се издигаше осмоъгълна зидана постройка, завършваща с дървена кула с остър покрив, на чийто връх скрибуцаше ветропоказател. Тази дървена кула имаше осем отвора, пресечени всеки подобно полето на герб с нещо като дървено колело, състоящо се от два полукръга, между които в специално изрязани отвори приклещваха главата и ръцете на осъдения или осъдените, изложени на единия, другия или няколко от осемте отвора. Тази странна постройка, която се отличаваше от всички околни сгради, се наричаше позорен стълб.
Една безформена къща, изкорубена, изподраскана, сляпа и разкривена, с покрив, обрасъл с мъх като кожа на прокажен, беше поникнала до тази своего рода кула като гъба.
Това беше жилището на палача.
Един човек беше изложен на стълба и се плезеше срещу минаващите — един от крадците, който се бе подвизавал около бесилката в Монфокон и случайно бе заловен по време на своите подвизи.
Коконас помисли, че приятелят му го води да погледа това интересно зрелище. Той се смеси с тълпата любопитни, които отговаряха на гримасите на прикования на позорния стълб, с крясъци и дюдюкания.
Коконас беше по природа жесток и това зрелище го забавляваше. Той би желал дори вместо дюдюкания и крясъци да хвърлят камъни срещу осъдения, който беше толкова безочлив, че се плезеше на благородните господа, оказващи му честта да го погледат.
Затова, когато подвижната кула се завъртя върху основата си, за да може и другата страна на площада да се полюбува на тази гледка, и тълпата се спусна нататък, Коконас също понечи да я последва, но Ла Мол го спря, като му каза полугласно:
— Не сме дошли за това тук.
— А за какво? — запита Коконас.
— Ще видиш — отговори Ла Мол.
Двамата приятели си говореха на „ти“ след онази забележителна нощ, в която Коконас искаше да заколи Ла Мол.
И Ла Мол поведе Коконас право към малкия прозорец на къщата, долепена до кулата, на който се бе облакътил един мъж.
— Аха, вие ли сте, господа? — каза човекът, като свали червената си шапка и откри гъстите си черни коси, които се спущаха чак до веждите му. — Добре дошли!
— Кой е този човек? — запита Коконас, ровейки се в спомените си, защото му се струваше, че е виждал това лице по време на треската.
— Твоят спасител, скъпи приятелю, той ти донесе в Лувъра освежителното питие, което те възстанови.
— О! — каза Коконас. — Приятелю… — И той протегна ръка на човека.
Но мъжът, вместо да подаде ръката си, се изправи и се отдръпна крачка назад.
— Господине — каза той на Коконас, — благодаря за честта, която искате да ми направите, но вероятно бихте се отказали от намерението си, ако ме познавахте.