— Бога ми — каза Коконас, — уверявам ви, че дори да сте дяволът, аз съм ваш длъжник, защото без вас щях да бъда мъртъв в този час.
— Не може да се каже, че съм точно дяволът — отговори човекът с червената шапка, — но мнозина по-скоро биха предпочели да видят дявола, отколкото мен.
— Но кой сте вие? — запита Коконас.
— Господине — отговори непознатият, — аз съм метр Кабош, парижкият палач…
— Аха! — възкликна Коконас и отдръпна ръката си.
— Нали ви казах! — забеляза метр Кабош.
— Нищо подобно, ще стисна ръката ви или дяволите да ме вземат! Подайте ми вашата!
— Наистина ли?
— Наистина, дайте си ръката.
— Ето я.
— Отворете я широко… още… по-широко… Така, добре…
И Коконас измъкна от джоба си шепата злато, приготвено за неизвестния лечител, и го постави в ръката на палача.
— Бих предпочел само вашата ръка — каза метр Кабош, поклащайки глава, — защото не ми липсва злато. А, напротив, страшно ми липсва ръка, която да стисне моята. Но здраве да е. Бог да ви благослови, благородни господине.
— Значи тъй, приятелю — каза Коконас, като погледна любопитно палача, — вие изтезавате хората, привързвате ги, въртите ги, разчеквате ги, режете глави, чупите кости, ха-ха, много ми е приятно, че се запознах с вас!
— Господине — каза метр Кабош, — аз не правя всичко това сам. Защото, както вие благородниците си имате прислужници, за да извършват това, което не ви е приятно, така и аз имам помощници, които извършват грубата работа и довършват простолюдието. Само когато случайно имам работа с благородници, като вас и вашия приятел например, о, тогава е съвсем друго. За мен е чест да се занимая лично с всички подробности на екзекуцията, от първата до последната, тоест от изтезанието до обезглавяването.
Коконас усети неволно във вените си хлад, сякаш груба скоба стягаше краката му, а стоманено острие докосваше гърлото му. Ла Мол, без да си дава сметка за причината, изпита същото усещане.
Но Коконас сподави това чувство, от което се срамуваше, и желаейки да се сбогува с метр Кабош с една последна шега, подхвърли:
— Добре, метр, ще си спомня думите ви, когато дойде моят ред да се кача на бесилката на Ангеран дьо Марини или върху ешафода на херцог дьо Ньомур. Тогава лично вие ще се погрижите за мен.
— Обещавам ви.
— Този път — каза Коконас — ето ви ръката ми, залог, че приемам вашето обещание.
И той протегна ръка на палача, който я докосна плахо, макар че явно гореше от желание да я стисне сърдечно.
Коконас леко пребледня само при допира, но усмивката не слезе от устните му, докато Ла Мол, чувствайки се неудобно и виждайки, че тълпата се върти ведно с кулата и се приближава към тях, го дръпна за плаща.
Коконас дълбоко в душата си също като Ла Мол беше изпълнен с желание да сложи край на тази сцена, която бе продължил поради естествената си склонност към подобни неща повече, отколкото би искал, затова кимна с глава и се отдалечи.
— Бога ми — каза Ла Мол, когато той и приятелят му стигнаха до кръста Траоар, — признай, че тук се диша по-свободно, отколкото на площада пред халите.
— Признавам — каза Коконас, — но все пак много ми е приятно, че се запознах с метр Кабош. Добре е да имаш приятели навсякъде.
— Дори и в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ — забеляза, смеейки се, Ла Мол.
— О, колкото се отнася до горкия метр Ла Юриер — каза Коконас, — той е мъртъв, и то стопроцентово. Видях пламъка на аркебузата, чух как изсвистя куршумът, който отекна, сякаш беше ударил камбаната на „Парижката света Богородица“. И го оставих проснат в локва кръв, която струеше от носа и от устата му. Ако предположим, че е приятел, значи, имаме един приятел на онзи свят.
Докато говореха така, двамата приятели излязоха на улица Арбр-Сек и се отправиха към странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, чиято фирма продължаваше да скърца на същото място, предлагайки както обикновено на пътника своето гастрономическо огнище и апетитен надпис.
Коконас и Ла Мол очакваха да заварят къщата опечалена, вдовицата в траур и прислужниците с черна лента на ръката, но за най-голямо тяхно учудване завариха къщата, изпълнена с оживление, госпожа Ла Юриер, съвсем цветуща, а прислужниците по-весели от когато и да било.
— Ах, неверницата! — каза Ла Мол. — Преженила се е!
После, обръщайки се към тази нова Артемиза, той продължи:
— Госпожо, ние сме двамата благородници, познати на нещастния господин Ла Юриер. Бяхме оставили тук два коня и два куфара, които идваме да си вземем.
— Господа — отговори съдържател ката, като се опита да си ги припомни, — понеже нямам честта да ви познавам, ще извикам, ако нямате нищо против, мъжа си. Грегоар, извикайте господаря!