Та, както казахме, това дюкянче на партера е тъмно и пусто.
То е широко и дълбоко и има две врати, всяка от които води към стълбище. Едното в самата стена, встрани. Другото външно, се вижда от кея, днес Ке де-з-Огюстен, и от брега, наричан сега Ке де-з-Орфевр. И двете водят в стаята на първия етаж.
Тази стая е също толкова голяма, колкото помещението в партера, само че една завеса, спусната по средата успоредно на моста, я разделя на две. В дъното на първото отделение има врата към външната стълба. На стената на второто има врата към тайната стълба. Но тази врата не се вижда, защото е скрита зад широк шкаф с резба, закрепен за нея с железни куки, който се придвижва ведно с нея. Катерина единствена заедно с Рьоне познава тайната на тази врата. През нея тя се качва и слиза. И долепила око или ухо до този шкаф, продупчен тук-таме, вижда и чува всичко, което става в стаята.
Две други обикновени врати се виждат от двете страни на второто отделение. Едната води в малка стая, осветена от покрива, с голяма печка, реторти, аламбици, съдове за топене на метал вместо всякакви други мебели — това е лабораторията на алхимика. Другата води към стаичка, по-странна от всичко останало в апартамента, защото изобщо не е осветена и в нея няма нито килими, нито мебели, а само нещо като каменен олтар.
Подът се състои от каменна плоча, изпъкнала в центъра и образуваща в подножието на стената нещо като улей, водещ към фуния, през отвора на която се виждат мрачните води на Сена. На гвоздеи по стената са накачени инструменти със странна форма за пробождане и рязане. Върхът им е тънък като игла, а ръбът — остър като бръснач. Едните блестят като огледала, а другите имат матовосив или тъмносин цвят.
В един ъгъл две черни кокошки се бъхтят, вързани една за друга за краката. Тук е светилището на гадателя.
Да се върнем в средната стая, разделена на две.
В нея въвеждат обикновените посетители. Тук има египетски ибиси, мумии със златни превръзки, крокодил с раззината уста, черепи с кухи очи и разклатени зъби и прашни книги, почтително изгризани от плъхове. Тези най-разнородни предмети предизвикват у посетителя различни усещания, които пречат на мисълта да следва своя естествен ход. Зад завесата има шишенца, кутии, амфори със зловещ вид. Всичко това е осветено от две малки съвсем еднакви сребърни лампи, задигнати сякаш от някой олтар на „Санта-Мариа-Новела“ или от черквата „Деи Серви“ във Флоренция. Благовонното масло, горящо в лампите, разпръсква жълтеникава светлина от мрачния свод, на който всяка една е закачена на три почернели синджира.
Рьоне, сам, скръстил ръце, се разхождаше във второто, отделение на средната стая, поклащайки глава. След дълго и мъчително размишление той се спря пред пясъчен часовник.
— Ах, ах — каза той, — забравих да го обърна. Пясъкът кой знае откога е изтекъл.
И поглеждайки луната, едва надничаща през черния облак, който сякаш тежеше над върха на камбанарията на „Парижката света Богородица“, той добави:
— Девет часът. Ако тя дойде, ще дойде както обикновено след час или час и половина. Така че ще има време за всичко.
В този момент от моста долетя шум. Рьоне доближи ухо до отвора на дълга тръба, другият край на която излизаше на улицата като змийска глава.
— Не — каза той, — не е нито тя, нито те. Чувам мъжки стъпки. Спират пред моята врата. Значи, идват тук.
В същия миг отекнаха три резки удара. Рьоне слезе бързо, но само долепи ухо до вратата, без да отваря.
Отекнаха същите резки удари.
— Кой е там? — запита метр Рьоне.
— Трябва ли да казваме имената си? — запита нечий глас.
— Необходимо е — отговори Рьоне.
— В такъв случай аз се наричам граф Анибал дьо Коконас — изрече същият глас.
— А аз граф Льорак дьо Ла Мол — каза друг непознат глас.
— Почакайте, почакайте, господа, сега ще ви отворя. И Рьоне дръпна резетата, махна лостовете и отвори на двамата младежи вратата, като се задоволи след това само да я заключи. После ги въведе по външната стълба и ги покани във второто отделение.
Като влизаше, Ла Мол се прекръсти под плаща си. Той беше блед и ръката му трепереше, без да може да скрие тази слабост.
Коконас разглеждаше всичко и забелязвайки вратата към стаичката, понечи да я отвори.
— Извинете, ваша светлост — каза Рьоне строго, като постави ръка върху ръката на Коконас, — посетителите, които ми правят честта да влязат тук, могат да останат само в тази стая.