При тази заключителна част на речта на Коконас, произнесена пред кралицата в позата на Еней, слизащ в ада, Маргьорит не можа да се въздържи да не избухне в смях и запазвайки мълчанието, което подхожда на една царствена сянка при подобен случай, тя протегна ръка на Коконас.
Той я улови внимателно и извика Ла Мол:
— Сянко на моя приятел, елате тук!
Ла Мол, изненадан и тръпнещ, се подчини.
— Добре — каза Коконас, като го улови за тила, — а сега приближете хубавото си мургаво безплътно лице към бялата безплътна ръка.
И Коконас, превръщайки в дело думите си, доближи изящната ръка до устата на Ла Мол и ги задържа за миг почтително притиснати, без ръката да направи опит да се освободи от този нежен плен. Маргьорит не бе престанала да се усмихва, но херцогиня дьо Невер не се усмихваше, все още тръпнеща от неочакваната поява на двамата благородници. Тя чувстваше как в нея нараства недоволство, как се заражда трескава ревност, защото й се струваше, че Коконас не бива да изоставя собствените си работи заради чуждите.
Ла Мол видя свитите й вежди, зърна заплашителната светкавица в очите й и въпреки опияняващото вълнение, което го съветваше да не мърда от мястото си, той разбра опасността, заплашваща приятеля му, и отгатна какво трябва да направи, за да я отстрани.
Като се изправи и остави ръката на Маргьорит в ръката на Коконас, той улови ръката на херцогиня дьо Невер и коленичи пред нея.
— О, най-прекрасна и най-достойна за обожание между жените — каза той, — говоря за живите жени, а не за сенките (и той усмихнато погледна Маргьорит). Позволете на една душа, освободена от своята земна обвивка, да поправи отсъствието на едно тяло, цялото погълнато от материалния приятелски дълг. Граф дьо Коконас, когото вие виждате, е твърд и смел мъж, с прекрасна плът, но тленна като всяка плът: Omni s caro fenum. Макар че този благородник ми пее от сутрин до вечер най-умолителните литании във ваша чест, макар че вие го видяхте да раздава наляво-надясно най-страшните удари, раздавани някога във Франция, този герой, така красноречив пред една сянка, не се осмелява да говори пред една жена. Затова той се обърна към сянката на кралицата и ме натовари аз да говоря на вашето хубаво тяло, да ви кажа, че той поставя в краката ви своето сърце и своята душа и моли вашите божествени очи да го погледнат милостиво, а вашите розови и горещи пръсти да му дадат поне един знак, вашият тръпнещ, мелодичен глас да му каже тези думи, които човек никога не забравя, ах, ако не искате, той ме помоли за още нещо в случай, че не може да ви умилостиви, да го промуша за втори път с шпагата си, истинска стомана, защото шпагите имат сянка само на слънце. Той не би могъл да живее, ако вие не му позволите да живее изключително за вас.
Коконас бе произнесъл своята реч с жар и патетичност, а Ла Мол вложи в своята молба чувствителност, опияняваща убедителност и нежно смирение.
Очите на Анриет, която изслуша внимателно Ла Мол, докато той говореше, се отвърнаха от него и се спряха на Коконас, за да проверят дали изражението на лицето му е в хармония с любовната реч на неговия приятел. Изглежда, че остана доволна, защото, поруменяла, задъхана, победена, тя каза на Коконас с усмивка, която разкри два реда перли в рамка от корал:
— Вярно ли е?
— Дявол да го вземе! — възкликна Коконас, омагьосан от този поглед, изгарящ от същия огън. — Вярно е. О, да, госпожо, вярно е, кълна се във вашия живот, в моята смърт!
— Елате тогава — каза Анриет, протягайки му ръка с всеотдайност, която издаваше сладострастният й поглед.
Коконас хвърли във въздуха велурената си шапка и с един скок се озова до младата жена, докато Ла Мол, извикан на свой ред с един жест от Маргьорит, смени в любовно па-дьо-катр своя приятел.
В този момент в дъното на стаята се появи Рьоне.
— Тихо — извика той с тон, който угаси целия този пламък, — тихо!
И всички чуха как някой докосна стената, как изскърца в ключалката ключ и някаква врата се раздвижи на пантите си.
— Струва ми се — каза гордо Маргьорит, — че никой няма право да влиза, докато ние сме тук!
— Дори и кралицата-майка ли? — прошепна Рьоне на ухото й.
Маргьорит мигновено се спусна към външната стълба, като увлече със себе си Ла Мол. Анриет и Коконас, полупрегърнати, ги последваха и четиримата отлетяха, както отлитат при първия подозрителен шум прелестните птици, които се милват с човки на някое разцъфнало клонче.