— Тайна, която интересува негово величество? — запита живо Шарлот.
— Поне така смятам — каза флорентинецът.
„Той търси думите си — помисли Анри, без да подпомогне с нищо Рьоне. — Изглежда, че му е трудно да изрази мисълта си.“
— Хайде, говорете — подкани го баронеса дьо Сов, — за какво се отнася?
— Отнася се — каза флорентинецът, претегляйки всяка своя дума, — отнася се за всички тези слухове за отравяне, които се носеха напоследък в двора.
Леко издуване на ноздрите на наварския крал единствено издаде нарасналото му внимание при този внезапен обрат на разговора.
— И вашият приятел флорентинецът — каза Анри, — знае нещо за тези отравяния?
— Да, господарю.
— Как ми поверявате тайна, която не е ваша, Рьоне, и при това толкова важна тайна? — запита Анри е възможно най-естествен тон.
— Този мой приятел желае да получи съвет от ваше величество.
— От мен?
— Какво чудно има в това, господарю! Припомнете, си стария воин от Акциум, който поискал съвет за един процес от Август.
— Август е бил адвокат, Рьоне, а аз не съм.
— Господарю, когато моят приятел ми повери тази тайна, ваше величество все още принадлежеше към калвинистката партия, на която вие бяхте пръв предводител, а принц дьо Конде — втори.
— И после? — запита Анри.
— Този приятел се надяваше, че вие ще използвате голямото си влияние над принц дьо Конде, за да не се отнася той така неприязнено към него.
— Обяснете ми всичко това, Рьоне, ако искате да ви разбера — каза Анри, без лицето или гласът му да се изменят.
— Ваше величество ще разбере всичко още от първата дума. Този мой приятел знае всички подробности по опита да бъде отровен принц дьо Конде.
— Как, нима са се опитали да отровят принц дьо Конде? — запита Анри с престорено учудване. — Наистина ли? И кога е станало това?
Рьоне погледна втренчено краля и отговори:
— Преди една седмица, ваше величество.
— Някой враг ли? — запита кралят.
— Да — отговори Рьоне, — един враг, когото ваше величество познава и който познава ваше величество.
— Всъщност — каза Анри — струва ми се, че чух за това, но не зная подробностите, които вашият приятел, както казвате, иска да ми разкрие.
— Е, добре, изпратили едно шишенце с благоухания на принц дьо Конде, но за щастие лекарят му се намирал там, когато му го донесли. Той го взел от ръцете на пратеника и помирисал, за да опита миризмата и въздействието й. Два дни по-късно гангренозно възпаление по лицето, кръвотечение и страшна рана били наградата за неговата преданост или резултатът от неговата непредпазливост.
— За нещастие — каза Анри — аз вече съм наполовина католик. И съм изгубил всякакво влияние над принц дьо Конде; така че вашият приятел е сгрешил, като се обръща към мене.
— Ваше величество може да бъде полезен на моя приятел не само с влиянието, което има пред принц дьо Конде, но още повече пред принц де Порсиан, брат на онзи, който беше отровен.
— Знаете ли, Рьоне — каза Шарлот, — от вашите истории тръпки ме побиват. Това ходатайство е неуместно. Късно е вече и вашите приказки са зловещи. Всъщност парфюмите ви струват много повече.
И Шарлот протегна отново ръка към кутийката с червилото.
— Баронесо — каза Рьоне, — преди да опитате това червило, чуйте какви жестоки последици могат да извлекат злодеите.
— Решително, Рьоне — каза баронесата, — тази вечер вие сте страшен!
Анри смръщи вежди, но разбра, че Рьоне преследва някаква цел, която още не му беше ясна, и реши да изведе докрай този разговор, който събуждаше в сърцето му мъчителни спомени.
— Значи — поде той, — на вас ви са известни подробности по отравянето на принц де Порсиан?
— Да — отговори Рьоне. — Всички знаеха, че той оставя запалена лампа до леглото си всяка вечер. Сложиха отрова в маслото и той се задуши.
Анри сгърчи влажните си от пот пръсти.
— Ще излезе — прошепна той, — че този, когото вие наричате ваш приятел, не само знае подробностите по това отравяне, но познава и отровителя.
— Да. Затова той искаше да узнае от вас дали имате влияние пред живия принц де Порсиан, та да го накарате да прости на убиеца за смъртта на неговия брат.
— За съжаление — отговори Анри — аз все още съм наполовина хугенот и нямам никакво влияние над принц де Порсиан. Така че вашият приятел греши, като се обръща към мен.
— А какво ли мислят по този въпрос принц дьо Конде и принц де Порсиан?
— Отде да зная какво мислят, Рьоне? Доколкото ми е известно, бог не ми е дал привилегията да чета в сърцата им.
— Ваше величество може да запита сам себе си — каза флорентинецът спокойно. — Нима в живота на ваше величество няма някое мрачно събитие, при което да покажете снизхождение и колкото и да е мъчително, да проявите великодушие?