— Защо искате да постъпя така, като ви казах, че съм ваш приятел? Кажете ми истината?
— Ваша светлост — каза дьо Муи, — кълна ви се…
— Не се кълнете, господине. Протестантската религия забранява клетвите, особено лъжливите.
Дьо Муи смръщи вежди.
— Казвам ви, че зная всичко — поде херцогът.
Дьо Муи продължаваше да мълчи.
— Съмнявате ли се? — настоя принцът сърдечно. — Е, добре, скъпи дьо Муи, трябва да се убедите. Хайде, вие сам ще прецените дали се лъжа. Предложихте ли, или не, на моя зет Анри, ей сега там — херцогът посочи с ръка стаята на беарнеца, — помощта си и помощта на вашите приближени, за да му върнете наварското кралство?
Дьо Муи погледна уплашено херцога.
— Предложение, което той отхвърли с ужас?
Дьо Муи продължаваше да стои изумен.
— Не призовахте ли тогава вие вашето старо приятелство и спомена за общата религия? Не подлъгахте ли наварския крал с блестяща надежда, толкова блестяща, че да го заслепите? Надеждата да се добере до короната на Франция? Как ви се струва? Добре ли съм осведомен? Това ли дойдохте да предложите на беарнеца?
— Ваша светлост — извика дьо Муи, — вие сте толкова осведомен, че се питам в този момент дали не трябва да кажа, че сте ме излъгали! Да предизвикам безпощаден дуел в тази стая и да унищожим по-този начин чрез смъртта на един от двама ни тази страшна тайна.
— Тихо, храбри дьо Муи, тихо! — каза херцог д’Алансон, без лицето му да се измени, без да трепне от тази страшна закана. — Тайната ще бъде унищожена по-добре, ако живеем и двамата, отколкото ако единият умре. Послушайте ме и престанете да въртите така дръжката на шпагата си. За трети път ви казвам, че вие сте с приятел. Отговорете ми като на приятел. Кажете, нали наварският крал отхвърли предложенията ви?
— Да, ваша светлост. И го признавам, защото това признание може да компрометира само мен.
— Не извикахте ли, излизайки от стаята и тъпчейки с крака шапката си, че той е подъл владетел, недостоен да бъде ваш предводител?
— Вярно е, ваша светлост, казах.
— А, значи, е вярно. Най-сетне признавате.
— Да.
— Все още ли сте на това мнение?
— Повече от когато и да било, ваша светлост.
— Е, добре, аз, господин дьо Муи, аз, третият син на Анри II, аз, френски принц, достоен ли съм да командвам вашите войници? И считате ли ме достатъчно честен, за да вярвате на думата ми?
— Ваша светлост, вие, вожд на хугенотите?
— Защо не? Сега сме в епоха на превращения. Вие сам знаете. След като Анри стана католик, защо аз да не стана протестант?
— Да, без съмнение, ваша светлост. Чакам да ми обясните.
— Нищо по-просто. С две думи ще ви обясня политиката на всички. Брат ми Шарл убива хугеноти, за да разшири властта си. Брат ми д’Анжу оставя да ги убиват, защото той трябва да наследи брат ми Шарл, а както и вие сам знаете, брат ми Шарл много често боледува. Но аз… Моето положение е съвсем друго. Аз няма да царувам никога, или поне във Франция, защото имам двама по-възрастни братя преди мен, защото омразата на майка ми и на братята ми ме отдалечават от престола повече дори от закона на природата. Аз не мога да разчитам на нежността на семейството си, на никаква слава, на никакво кралство. Аз, който въпреки всичко нося сърце, не по-малко благородно от по-големите си братя. Е, добре, дьо Муи, аз искам да отсека с шпага едно кралство в тази Франция, която те обливат с кръв. Ето, дьо Муи, какво искам. Слушайте по-нататък. Аз искам да стана наварски крал не по рождение, а по избор. И забележете добре, вие няма какво да ми възразите, защото аз не съм узурпатор, моят зет се отказва от вашите предложения и отдавайки се на малодушието си, високо признава, че наварското кралство е само фикция. С Анри дьо Беарн вие не получавате нищо. С мен ще получите шпага и име. Франсоа д’Алансон, френски принц, защищава всичките си приятели или съмишленици, наречете ги, както ви е угодно. Е, добре, какво ще кажете за това предложение, дьо Муи?
— Ще кажа, че то ме смайва, ваша светлост.
— Дьо Муи, дьо Муи, предстои ни да преодолеем ново препятствие. Не бъдете от самото начало прекалено взискателен към един кралски син, кралски брат, който сам идва при вас.
— Ваша светлост, работата щеше да бъде решена, ако аз сам поддържах моите идеи. Но ние имаме съвет и колкото и да е блестящо предложението ви, а може би и именно поради това, водачите на партията няма да го приемат без условия.
— Това е друго. Вие ми отговорихте. И вашият отговор издава честно сърце и съобразителен ум. По начина, по който аз действувам, дьо Муи, вие бихте могли да си направите заключение за моята добросъвестност. Отнасяйте се към мен като към човек, когото уважават, а не като владетел, когото ласкаят. Дьо Муи, мога ли да разчитам на успех?