— А какво ще бъде възнаграждението ми? — попита змията.
— Подарявам ти живота. — отвърна леля Поул.
— Наистина добро възнаграждение — изсъска змията. — Ще предам съобщението ти, Поулгара.
— Остави я на земята — обърна се леля Поул към Силк. Дребният мъж се наведе и наклони ръката си към камънака. Змията освободи ръката му от спиралите си, Силк пусна главата й и отскочи. Змията го погледна веднъж, после се плъзна встрани.
— Мисля, че достатъчно дълго валя — каза Улф и изтри мокрото си лице.
Леля Поул почти небрежно помаха с ръка и дъждът спря, като че някаква пълна кофа току-що се беше изляла до последната капка.
— Трябва да намерим Дурник — напомни и Барак.
— Той беше след нас. — Гарион посочи потока, който сега беше излязъл извън бреговете си. Гърдите на младежа бяха изтръпнали от хладен страх заради онова, което можеха да намерят, ала той съсредоточи волята си, превъзмогна страха и поведе всички сред дърветата.
— Ковачът е добър другар — рече Мандорален. — Хич не ми се ще да го загубя. — В гласа на рицаря се беше промъкнала странна, тъжна нотка, а лицето му изглеждаше необичайно бледо в мъжделивата светлина. Но ръката, която стискаше огромния му меч, не потрепваше, непоколебима като скала. Само очите му издаваха някакво съмнение, каквото по-рано Гарион не беше виждал в тях.
Отвсякъде капеше вода.
— Тук някъде беше — каза Гарион и се огледа. — Но не виждам никаква следа от него.
— Тук съм, горе — долетя до слуха им гласът на Дурник отнякъде високо над тях. Той се беше покатерил почти до върха на огромен дъб и сега надничаше надолу към спътниците си. — Отидоха ли си? — Ковачът внимателно започна да се спуска по хлъзгавия ствол. — Дъждът заваля тъкмо навреме — додаде Дурник и скочи на земята. — Тъкмо започнаха да ми създават неприятности. Едва ги удържах да не се покатерят на дървото.
Бързо, без да произнесе нито дума, леля Поул прегърна добрия ковач, а после, като че ли объркана от внезапния си жест, започна да го гълчи.
Дурник търпеливо понесе думите й, но върху лицето му се появи особено изражение.
ГЛАВА 21
Тази нощ сънят на Гарион беше неспокоен. Той често се събуждаше и потрепваше при спомена за докосването на мъжа с тяло от тиня. Но в края на краищата нощта, като всички нощи, изтече и зората донесе ясна и свежа сутрин. Младежът подряма още малко, завит в одеялата си, докато Се’недра не дойде да го извика.
— Гарион — тихо каза тя, докосвайки рамото му. — Буден ли си?
Той отвори очи и я погледна.
— Добро утро.
— Лейди Поулгара каза, че трябва да ставаш.
Гарион се прозя, протегна се и седна сред одеялата си. Хвърли поглед през отвора на палатката и видя, че слънцето вече ярко блести.
— Тя ме учи да готвя — похвали се гордо Се’недра.
— Хубаво — отвърна й Гарион и махна косата от очите си.
Девойката задържа погледа си задълго в неговия, малкото й лице беше сериозно, зелените й очи го гледаха съсредоточено.
— Гарион.
— Да?
— Вчера ти се държа много храбро.
Той леко вдигна рамене.
— Сигурно днес много ще ми се карат.
— Защо?
— Леля Поул и дядо не обичат, когато опитвам да се държа храбро — обясни той. — Смятат, че съм все още дете и не искат да се нараня.
— Гарион! — извика леля Поул откъм малкия огън, където готвеше. — Трябват ми още дърва.
Гарион въздъхна и се измъкна от одеялата. Обу ниските си ботуши, препаса меча си и излезе в гората.
Под огромните дъбове беше все още влажно заради пороя, предизвикан от леля Поул предишния ден, и трудно щеше да намери сухи дърва. Момъкът се разхождаше, измъкваше клони изпод паднали дървета или в близост до надвиснали като козирка скали. Безмълвните дървета го наблюдаваха, ала тази сутрин изглеждаха някак по-приятелски настроени.
— Какво правиш? — стресна го тънък гласец, долитащ някъде високо над него. Той бързо вдигна поглед, протягайки ръка към меча си.
Едно момиче стоеше върху голям клон точно над главата му. Носеше туника, пристегната на кръста с колан, а на краката — сандали. Косата й беше кестенява, сивите й очи любопитно блещукаха, а бледата й кожа имаше едва забележим зеленикав оттенък, който му подсказваше, че момичето е дриада. В лявата си ръка държеше лък, а в дясната стискаше стрела. Стрелата беше насочена точно срещу Гарион.
Младежът внимателно отмести ръка от меча си и каза:
— Събирам дърва.
— Защо ти са?
— Леля ми има нужда от подпалки за огъня — обясни Гарион.
— Огън ли? — Лицето на момичето стана неприветливо и то изопна тетивата на лъка.
— Съвсем малък огън — бързо добави той. — За да сготвим храната.