Задминаха тежко натоварен крепостен селянин, облечен в парцаливи дрехи, превързани около кръста с връв. Лицето му беше изпито, мършавото му тяло се виждаше изпод парцалите. Той отстъпи встрани от пътя и страхливо се взря в тях, докато минаваха покрай него. Гарион внезапно почувства болезнен прилив на съчувствие към този човек. За миг в съзнанието му се върна споменът за Ламер и Детон и младежът се зачуди какво ли в края на краищата ще се случи на двамата клетници. Поради някаква непонятна причина сега това му се струваше важно.
— Наистина ли е необходимо да ги държат толкова бедни? — попита той Лелдорин; беше неспособен повече да се сдържа.
— Кого? — рече Лелдорин и се огледа.
— Видя ли онзи крепостен селянин?
Лелдорин погледна през рамо към дрипавия мъж.
— Ти дори не го забеляза — обвини го Гарион.
Лелдорин вдигна рамене.
— Та те са толкова много.
— И всичките се обличат в дрипи и едва не умират от глад.
— Данъците на мимбратите — отрони Лелдорин, като че тези думи обясняваха всичко.
— Струва ми се, че ти самият винаги имаш достатъчно храна.
— Аз не съм крепостен селянин, Гарион — търпеливо му отговори Лелдорин. — Най-бедните страдат най-много. Така е устроен светът.
— Не трябва да бъде така — възрази Гарион.
— Ти просто не разбираш.
— Не. И никога няма да разбера.
— Естествено, че не можеш да схванеш нещата — заяви Лелдорин с вбесяващо самодоволство. — Ти не си аренд.
Гарион стисна зъби и се въздържа да изрече очевидния отговор, който пареше на езика му.
Късно следобед вече бяха изминали десет левги и снегът около пътя почти изчезна.
— Не трябва ли да започнем да мислим по въпроса къде ще пренощуваме? — подсети ги леля Поул.
Господин Улф замислено почеса брадата си и примижа към сенките, които се люлееха сред дърветата.
— Имам вуйчо, който живее недалеч оттук — предложи разрешение на затруднението Лелдорин. — Граф Релдеген. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни подслони.
— Слаб мъж? — въпросително изрече Улф. — С тъмна коса?
— Отдавна е побелял — отговори Лелдорин. — Познаваш ли го?
— Не съм го виждал от двадесет години — каза Улф. — Доколкото си спомням, беше луда глава.
— Вуйчо Релдеген? Сигурно го бъркаш с някой друг, Белгарат.
— Може би — съгласи се Улф. — Далеч ли е къщата му?
— На не повече от левга и половина оттук.
— Хайде да отидем да го видим — реши Улф.
— Как се разбираш с приятеля си? — попита Силк, когато се изравни с Гарион.
— Горе-долу добре — отвърна Гарион. Не беше сигурен какво точно иска да научи Силк. — Но ми е малко трудничко да му обяснявам някои неща.
— Това е съвсем естествено — отбеляза Силк. — В края на краищата той е аренд.
Гарион светкавично се зае да защити Лелдорин.
— Той е честен и много храбър.
— Всичките аренди са такива. Това е част от затрудненията, които създават.
— Аз го харесвам — заяви Гарион.
— Аз също, Гарион, но това не ми пречи да осъзная какъв всъщност е той.
— Ако се опитваш да загатваш нещо, защо просто не вземеш да го кажеш направо?
— Добре, ще го кажа направо. Не позволявай на приятелството да замъгли трезвата преценка на разума. Арендия е много опасно място, а арендите много често допускат груби грешки с катастрофални последици. Не позволявай на темпераментния си приятел да те въвлече в нещо, което не е твоя работа. — Погледът на Силк беше прям и Гарион осъзна, че дребният мъж е съвсем сериозен.
— Ще внимавам — обеща младежът.
— Знаех, че мога да разчитам на тебе — произнесе Силк с натежал от сериозност глас.
— Подиграваш ли ми се?
— Никога, Гарион — насмешливо подхвърли Силк и после се изсмя. Продължиха да яздят един до друг в мрачния следобед.
Сивата каменна къща на граф Релдеген се издигаше в средата на горска поляна, която се простираше във всички посоки на разстояние по-голямо от изстрел с лък. Макар че около нея не беше изградена стена, къщата приличаше на крепост. Прозорците, обърнати към гората, бяха тесни и укрепени с железни решетки. Масивни кули, увенчани с бойници, се издигаха на всеки ъгъл. Вратата, която водеше към централния двор, беше направена от цели дървесни стволове, издялани като греди с правоъгълна форма и свързани с железни скоби. Гарион се взря в заплашителната грамада, към която се приближаваха сред светлината на угасващия ден. В къщата бе стаена надменна непривлекателност, мрачна здравина, която сякаш предизвикваше околния свят.
— Това местенце не изглежда особено приятно, нали? — обърна се той към Силк.