— Сега нищо — каза Гарион. — Може би по-късно, когато разполагаме с достатъчно време да обмислим всичко добре, ще вземем някакво решение. Ако не успеем сами, винаги можем да се обърнем за помощ към дядо и да го попитаме. Той ще измисли някакъв начин да спре изпълнението на плана.
— Не можем да приказваме за това с никого — напомни му Лелдорин. — Заклели сме се, че ще пазим всичко в тайна.
— Може да ни се наложи да престъпим клетвата си — неохотно каза Гарион. — Не смятам, че някой от нас дължи нещо на този мург, но всичко зависи от тебе. Аз няма да кажа никому нищо без твое разрешение.
— Ти решавай — произнесе умолително Лелдорин. — Аз не мога да го направя, Гарион.
— Ала ще трябва да го направиш. Сигурен съм, че ако помислиш, ще разбереш защо.
Отново излязоха на Великия западен път и Барак ги поведе в чевръст тръс на юг, което им отне възможността да обсъждат повече този въпрос.
След около левга минаха край кално селце, състоящо се от десетина хижи с торфени покриви. Стените им бяха направени от сплетени пръчки, замазани с кал. Полето около селото беше осеяно с дънери, няколко мършави крави пасяха край гората. Гарион не успя да сдържи възмущението си при вида на мизерията, в която тънеха бедняшките бордеи.
— Лелдорин! — остро извика той. — Гледай!
— Какво? Къде? — Русокосият младеж веднага се отърси от тревогите си, сякаш очакваше непосредствено надвиснала опасност.
— Селото — каза Гарион. — Погледни го.
— Най-обикновено селище на крепостни селяни — безразлично отвърна Лелдорин. — Виждал съм стотици като него. — Той, изглежда, се готвеше отново да се отдаде на душевните си терзания.
— В Сендария държим прасетата в по-хубави постройки — пламенно прозвуча гласът на Гарион. Само да можеше да накара приятеля си да разбере!
Двама дрипави крепостни селяни унило цепеха един дънер край пътя. Когато групата конници се приближи, те захвърлиха брадвите си и ужасено побягнаха към гората.
— Гордееш ли се с това, Лелдорин? — попита Гарион. — Нима ти е приятно да усещаш как собствените ти съотечественици толкова се боят от тебе, че са готови да си плюят на петите веднага щом те забележат?
Лелдорин изглеждаше объркан.
— Те са крепостни селяни, Гарион — заяви той, като че ли тези думи обясняваха всичко.
— Те са хора, а не животни. Хората заслужават по-добро отношение.
— Не мога да сторя нищо, за да им помогна. Те не са мои крепостни селяни. — След това вниманието на Лелдорин отново се съсредоточи върху душевните му проблеми, тоест върху дилемата, с която го беше сблъскал Гарион.
Преди смрачаване бяха изминали десет левги. Облачното небе полека започна да потъмнява.
— Мисля, че днес ще трябва да пренощуваме в гората, Белгарат — отбеляза Силк и се огледа. — Няма никаква вероятност да достигнем следващия толнедрански хан.
Господин Улф, който дремеше на седлото, се сепна и примигна, после каза:
— Добре. Но нека се отдалечим от пътя. Огънят може да привлече вниманието на зложелатели, а вече прекалено много хора знаят, че сме в Арендия.
— Тук дърварите са проправили пътека. — Дурник посочи някаква просека между дърветата. — Ако тръгнем по нея, ще се озовем отново сред гората.
— Добре — съгласи се Улф.
Напоените с влага листа на горския шубрак заглушаваха шума от копитата на конете. Ездачите поеха по тясната дърварска пътека. Почти цяла миля се придвижваха, без да приказват, после изведнъж пред очите им се разкри широко сечище.
— Какво ще кажете да пренощуваме тук? — попита Дурник и посочи едно поточе, което тихо бълбукаше покрай големи, обрасли с мъх камъни.
— Да, тук е добре — съгласи се Улф.
— Ще имаме нужда от подслон — отбеляза ковачът.
— Купих палатки в Камаар — съобщи Силк. — Във вързопите са.
— Колко предвидливо от твоя страна — възнагради го с комплимент леля Поул.
— Посещавал съм Арендия и преди, госпожо, и зная какво е времето тук.
— Гарион и аз ще отидем да съберем дърва за огрев — каза Дурник, слезе от коня и отвърза брадвата от седлото си.
— Аз ще ви помогна — предложи Лелдорин. Лицето му все още изглеждаше разтревожено.
Дурник кимна и ги поведе сред дърветата. Гората беше пропита с влага, ала ковачът, изглежда, инстинктивно знаеше къде да търси сухи съчки. Тримата работеха чевръсто в спускащия се полумрак и скоро натрупаха три големи наръча клони и изсъхнали пръчки и ги отнесоха при останалите, които тъкмо издигаха сиво-кафявите палатки. Дурник остави наръча си и разчисти с крак място да запали огъня. После извади прахан, коленичи и започна да удря ножа си в парче кремък. Посипаха се искри. След малко изпод ръцете на ковача лумна слаб пламък, после огънят се разгоря и леля Поул, тананикайки си тихичко, подреди край него своите тенджери и тигани.