— Не трябва ли да ги погребем? — попита Дурник. Гласът му се люшна несигурно, лицето му беше съвсем бледо.
— Защо да си даваме толкова труд? — рязко отсече Барак. — Ако искат, приятелите им могат да се върнат и да се погрижат за тях… ако изпитват подобно желание.
— Но това е дивашка постъпка. — възрази Дурник.
Барак вдигна рамене.
— Така правят всички.
Господин Улф обърна едно от телата и започна внимателно да разглежда посивялата лице на мъртвеца.
— Прилича на обикновен арендски разбойник — изсумтя той. — Ала не можем да сме сигурни в това.
Лелдорин събираше стрелите си, като внимателно ги изтегляше от телата на мъртъвците.
— Хайде да ги махнем някъде по-далеч оттук — обърна се Барак към Хетар. — Омръзна ми да ги гледам.
Дурник отклони поглед встрани и Гарион видя, че в очите му блестят сълзи.
— Боли ли те, Дурник? — съчувствено попита той и седна до приятеля си.
— Аз убих един от тези мъже, Гарион — изрече ковачът с разтреперан глас. — Ударих го с брадвата. Той изпищя и кръвта му шурна по мен. После падна и започна да рита, докато не издъхна.
— Нямал си избор, Дурник — каза Гарион. — Те се опитваха да ни убият.
— Никога не бях убивал човек — прошепна Дурник. Сълзите обливаха цялото му лице. — Клетникът продължи да рита толкова дълго… ужасно дълго.
— Защо не отидеш да си легнеш, Гарион? — предложи с нетърпящ възражение глас леля Поул. Очите й бяха спрели върху обляното в сълзи лице на Дурник.
Гарион я разбра и каза:
— Лека нощ, Дурник.
После стана и тръгна към една от палатките. За миг обърна поглед назад. Леля Поул беше седнала до ковача и тихичко му приказваше. Едната й ръка бе полегнала върху раменете му.
ГЛАВА 5
Огънят беше догорял; едно-единствено оранжево пламъче блещукаше пред палатките. В мъглата около сечището не се чуваше никакъв шум. Гарион лежеше, усещайки пулсирането на кръвта в подутината зад ухото си, и се опитваше да заспи. Накрая, късно след полунощ, разбра, че няма да успее, и се отказа. Измъкна се изпод одеялото и тръгна да търси леля Поул.
Над сребристата мъгла беше изплувал облият кръг на луната и въздухът сякаш искреше. Младежът внимателно си проправяше път сред потъналия в тишина лагер, после тихо подраска с нокът по входа на палатката и прошепна:
— Лельо Поул? — Не получи никакъв отговор. — Лельо Поул! — изрече той малко по-високо. — Аз съм, Гарион. Мога ли да вляза? — Отново никой не му отговори; не можеше да долови ни най-слаб звук, идещ отвътре. Младежът внимателно придърпа брезента и надникна в палатката. Тя беше празна.
Озадачен, дори мъничко разтревожен, младежът огледа сечището. Хетар стоеше на пост недалеч от завързаните за коловете коне — ястребовото му лице бе обърнато към потъналата в мъгла гора, наметката бе плътно обвита около тялото му. Гарион се поколеба за миг, след това тихо пристъпи зад палатките, промъкна се между дърветата сред ефирната, бляскава мъгла и се насочи към потока. Може би ако потопеше пламналата си от болка глава в студената вода, щеше да му олекне. Внезапно долови едва забележимо движение сред дърветата и замря.
Огромен сив вълк пробяга с бързи стъпки сред мъглата и спря в края на гората. Гарион дълбоко пое дъх. Вълкът клекна върху влажните листа, като че очакваше някакъв знак. Искрящата мъгла осветяваше подробности, каквито Гарион не би могъл да забележи при обикновена светлина. Тилът и раменете на вълка бяха сребристи, а муцуната му бе изпъстрена със сива козина. Възрастта му излъчваше внушително достойнство, а жълтите му очи изглеждаха някак особено умни.
Гарион стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че дори и най-недоловимият звук ще стигне до острите уши на вълка, ала не само това го караше да се държи така. От удара зад ухото главата му бе някак олекнала, но и странният блясък на окъпаната в лунна светлина мъгла му внушаваше, че в тази среща има нещо необичайно. Младежът осъзна, че едва сдържа дъха си.
Голяма снежнобяла кукумявка закръжи с подобните си на привидения крила над дърветата, избра нисък клон и кацна, вторачила немигващите си очи във вълка. Сивият вълк спокойно насочи погледа си към кацналата птица. След миг, макар че не се усещаше дори и най-слаб полъх на вятъра, неочаквано се изви вихрушка, а блестящата мъгла направи фигурите на кукумявката и вълка неясни и смътни. Когато вихърът изчезна, край дърветата стоеше господин Улф, а леля Поул, облечена в сивата си дреха, седеше съвсем спокойно на клона над него.
— Отдавна не бяхме ловували заедно, Поулгара — каза възрастният мъж.
— Да, татко. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през дългия тъмен водопад на косите си. — Почти бях забравила какво е по време на лов. — Тя потрепна, обзета от някакво странно удоволствие. — Тази нощ е прекрасна за лов, нали?