— Какво става тук? — учтиво попита командирът на легиона и спря до коня на Силк. Беше слаб четиридесетинагодишен мъж със сухо кафеникаво лице.
— Не ни е необходима помощта на легионите, за да разрешим възникналия въпрос — студено му отговори рицарят. — Ние получаваме заповедите си от Воу Мимбре. Изпратени сме тук, за да възстановим реда в Астурия, и изпълнявайки заповедите си, разпитвахме тези пътешественици.
— Отнасям се с дълбоко уважение към реда, господин рицарю — заяви толнедранецът, — ала сигурността по главните пътища е нещо, за което отговарям аз. — И той впери въпросителния си поглед в Силк.
— Аз съм Радек от Боктор, капитане — каза му Силк. — Драсниански търговец, на път за Тол Хонет. Ако желаете, можете да проверите документите ми.
— Документите лесно се фалшифицират — обяви рицарят.
— Така е — съгласи се толнедранецът, — но за да пестя време, аз съм възприел практиката да приемам за истина онова, което пише в тях. Един драсниански търговец със стоките си има пълното законно основание да се движи по главния път, построен от Империята, господин рицарю. Нямате никаква причина да го задържате, нали?
— Трябва да потушим размириците и да спрем бандитизма — разгорещено заяви рицарят.
— Потушавайте ги — отговори капитанът. — Ала извън главния път, ако нямате нищо напротив. Според договора главните пътища, построени от Империята, са толнедранска територия. Навлезте сред дърветата и се отдалечете поне на петдесет метра оттук — тогава онова, което правите, е изцяло ваша работа; онова обаче, което става на пътя, е мое задължение. Убеден съм, че нито един истински мимбратски рицар не би подложил на унижение своя крал, като наруши официално споразумение между арендската корона и Империята, нали?
Рицарят го изгледа безпомощно.
— Смятам, че можете да продължите по пътя си добри ми търговецо — обърна се толнедранецът към Силк. — Зная, че цял Тол Хонет очаква пристигането ви със затаен дъх.
Силк му се усмихна и направи театрален поклон. После подкани с жест останалите и те бавно подкараха конете си край вбесения мимбратски рицар. След като групата им отмина, легионерите препречиха пътя, като по този начин направиха невъзможно всяко преследване.
— Този тук се оказа човек на място — отбеляза Барак. — Мнението ми за толнедранците не е кой знае колко добро, но капитанът май е от друго тесто.
— Хайде да побързаме — рече господин Улф. — Не ми се ще рицарите да ни спрат втори път, след като толнедранците си тръгнат.
Пришпориха конете и се понесоха в галоп напред, а рицарите поведоха разгорещен спор с командира на легиона по средата на пътя.
Пренощуваха в един толнедрански хан с дебели стени и за пръв път през живота си Гарион се изкъпа, без леля Поул да го кара. Тя дори и не го подтикна да го направи. Макар че бе пропуснал възможността да се включи пряко в битката предишната нощ, той изпитваше чувството, че целият е опръскан с кръв — а дори и по-зле. Никога преди не беше осъзнавал как нелепо могат да бъдат осакатени хората в ръкопашен бой. Видя как изтичат вътрешностите и мозъкът на жив човек и гледката го изпълни с особен, дълбок срам, че най-дълбоките тайни на човешкото тяло могат да бъдат изложени на показ по такъв отвратителен начин. Чувстваше се омърсен. Свали дрехите си в мразовитата баня, като без дори да се замисля, сне сребърния амулет, който му бяха подарили господин Улф и леля Поул; след това влезе във ваната, от която се вдигаше пара, и изтри кожата си с груба четка и силен сапун — много по-настойчиво, отколкото диктуваха дори най-педантичните изисквания за чистота на тялото.
През следващите няколко дни се придвижваха на юг с постоянна скорост, като всяка нощ спираха в разположените на еднакво разстояние един от друг толнедрански ханове. Присъствието на легионери със сурови лица непрекъснато им напомняше, че мощта на империята Толнедра гарантира сигурността на пътниците, потърсили подслон в хановете.
Ала на шестия ден след битката в гората конят на Лелдорин окуця и спря. Дурник И Хетар, под ръководството на леля Поул, няколко часа изваряваха целебни лапи, наведени над малкия огън край пътя, после слагаха парещи компреси върху крака на животното, а Улф кипеше от гняв, че се бавят. Когато накрая конят беше в състояние да продължи, разбраха, че нямат възможност да стигнат до следващия хан преди да мръкне.
— Е, Стари вълко — остро рече леля Поул, когато отново се качиха на конете. — Какво ще правим сега? Ще продължим ли да яздим през нощта, или отново ще опитаме да се подслоним в гората?