— Не съм решил — лаконично отвърна Улф.
— Ако не ме лъже паметта, недалеч пред нас има някакво село — заяви Лелдорин, който сега яздеше алгарски кон. — Има даже някаква странноприемница.
— Това звучи заплашително — вметна Силк. — Какво точно имаш предвид под „даже някаква“?
— Лоша слава се носи за алчността на собственика на селото — отговори Лелдорин. — Данъците, които налага на хората си, са непосилни. Оставя на крепостните селяни съвсем малко от отгледаното на полето. Странноприемницата не е хубава.
— Трябва да рискуваме — реши Улф и ги поведе напред в бърз тръс. Когато наближиха селото, тежките облаци започнаха да се разкъсват и бледите слънчеви лъчи се запромъкваха през късчетата синьо небе.
Селото изглеждаше дори по-зле от представата, която Лелдорин беше изградил у тях с описанието си. Половин дузина дрипави просяци стояха в калта в покрайнините му; протягаха умолително ръце и хленчеха. Къщите бяха окаяни коптори, над които се процеждаше пушек от запалените зад стените жалки огньове. Мършави прасета ровеха из калните улици, цялата местност беше потънала в зловоние.
Към гробището, разположено в другия край на селото, се влачеше погребално шествие. Трупът, прикрепен към една дъска, беше завит в парцаливо кафяво одеяло, а облечените в пищни качулати мантии жреци на Чалдан — арендския бог — монотонно напяваха старозаветен химн, посветен повече на войната и отмъщението, отколкото на това да вдъхва някаква утеха на опечалените. Вдовицата, притиснала до гърдите си плачещо бебе, вървеше след тялото с безизразно лице и угаснали очи.
Странноприемницата вонеше на вкисната бира и мухлясала храна. Единият ъгъл на стаята за посетители беше разрушен от някакъв пожар и ниският таван беше все още черен и омазан със сажди. Зейналата дупка в стената бе скрита със завеса от изгнило платно. В средата на стаята беше издълбана дупка, в която пращеше и пушеше огън. Съдържателят на странноприемницата ги изгледа начумерено и им предложи за вечеря няколко купи с рядка водниста каша — смес от ечемик и ряпа.
— Очарователно — отбеляза язвително Силк и отблъсна недокоснатата си купа. — Малко съм изненадан от тебе, Лелдорин. Твоята страст да се бориш със злините по света, изглежда, те е сграбчила здраво, но как си пропуснал това място? Мога ли да предложа следващият ти поход да включва посещение при собственика на това имение? Този човек отдавна би трябвало да бъде обесен.
— Досега не съм осъзнавал, че положението е толкова лошо — измърмори Лелдорин унило и се огледа, като че ли виждаше някои неща за първи път. Върху красивото му лице се изписа болезнен ужас.
Гарион почувства, че му призлява, изправи се и каза:
— Ще поизляза.
— Не се отдалечавай прекалено много — предупреди го леля Поул.
Въздухът навън поне беше мъничко по-чист. Гарион внимателно тръгна към края на селото, като се опитваше да избегне най-дълбоката кал.
— Моля ви, господарю — изрече умолително малко момиченце с огромни очи, — имате ли излишна коричка хляб?
Гарион безпомощно погледна детето.
— Съжалявам. — Той започна да рови из джобовете си, търсейки да й даде нещо, но момичето се разплака и се отдръпна встрани.
В осеяното с дънери поле зад вонящите улици едно дрипаво момче на възраст почти колкото Гарион свиреше на дудук и наблюдаваше няколко дребни крави. Мелодията, сърцераздирателно невинна, се носеше, незабелязвана от никого, сред бордеите, приклекнали под косите лъчи на слабото слънце. Погледите на момчетата се срещнаха и с мрачно проблясване отчетоха, че двамата са заедно на това място, ала нито единият, нито другият не произнесе нито дума.
В края на гората се появи мъж с тъмна качулка и тъмни дрехи, възседнал черен кон и взрял втренчен поглед към селото. От мрачната фигура лъхаше нещо зловещо, ала също така и нещо смътно познато. На Гарион му се стори, че би трябвало да знае кой е този конник, ала макар че умът му отчаяно се бореше да си припомни името на непознатия, то мъчително му се изплъзваше. Младежът дълго гледа фигурата в края на гората и отбеляза, макар и да не съзнаваше напълно важността, на този факт, че ездачът и конят са облени от светлината на залязващото слънце, ала зад тях не се вижда никаква сянка. Дълбоко в съзнанието на Гарион нещо се опита да изкрещи, ала, съвсем унесен, той просто остана да наблюдава, без да прави нищо. Нямаше да съобщи нищо на леля Поул или на другите, защото нямаше нищо за казване; веднага щом се обърнеше с гръб към конника, всичко щеше да се заличи от спомените му.
Светлината започна да намалява и тъй като вече беше започнал да трепери, младежът тръгна към странноприемницата. Тъжната мелодия от свирката на момчето се издигаше към небето.