ГЛАВА 6
Въпреки обещаващата светлина на краткия залез, следващият ден дойде с мрачна и студена зора. Започна да ръми — мразовити водни капки, които полепваха по дърветата, и цялата гора изглеждаше подгизнала и безрадостна. Пътешествениците напуснаха странноприемницата рано и скоро навлязоха в участък от гората, който изглеждаше още по-страшен и заплашителен от онези зловещи места, през които вече бяха минали. Дърветата тук бяха огромни, множество гигантски дъбове с изкривени стволове протягаха голите си клони сред тъмните борове и смърчове. Земята под дърветата беше покрита с някакъв сив мъх, който навяваше мисли за болести и страдания.
Тази сутрин Лелдорин приказваше малко и Гарион предположи, че неговият приятел мисли за плана на Начак. Младият астурианец яздеше загърнат с тежкото си зелено наметало; червеникаво-златистата му коса беше влажна; беше посърнал. Гарион се приближи до приятеля си и подкара коня си до него.
— Какво те тревожи, Лелдорин? — попита накрая младежът.
— Мисля, че през целия си живот досега съм бил сляп, Гарион — отговори Лелдорин.
— О? Как така? — внимателно изрече Гарион с надеждата, че приятелят му в последна сметка е решил да съобщи всичко на господин Улф.
— Виждах само мимбратското потисничество над Астурия. Никога не бях забелязвал, че самите ние потискаме собствения си народ.
— Опитвах са да ти го кажа — изтъкна Гарион. — Какво те накара да прозреш всичко това?
— Селото, в което пренощувахме — обясни Лелдорин. — Никога не съм виждал по-бедно и окаяно място — нито пък хора, доведени до такава безпомощна мизерия. Как са в състояние да я понасят?
— Имат ли някакъв друг избор?
— Баща ми поне се грижи за хората в имението си — изтъкна младият мъж, като че се защитаваше. — Никой не е останал гладен и без подслон — но към тези хора тук се отнасят по-зле, отколкото към животните. Винаги съм се гордял със своя ранг, ала сега се срамувам от него. — Очите му наистина се изпълниха със сълзи.
Гарион не беше съвсем сигурен как да се отнесе към внезапното пробуждане на приятеля си. От една страна, се радваше, че Лелдорин накрая е успял да забележи очевидното, но, от друга, немалко се боеше към каква постъпка би тласнало това ново откритие непостоянния му другар.
— Ще се откажа от титлата си — внезапно заяви Лелдорин, сякаш прочел мислите на Гарион. — И когато се завърна от нашия поход, ще отида при крепостните селяни, за да споделя пълния им с несгоди живот.
— И каква полза ще има от това? Как страданието, на което ще се подложиш, ще намали нещастията им?
Лелдорин го измери с остър поглед. Прямото му лице отрази десетките мисли, които прелитаха в ума му.
— Прав си, разбира се — рече той. — Ти винаги имаш право. Удивително е как успяваш винаги да вникнеш в същината на нещата, Гарион.
— Какво точно си наумил да правиш? — попита загрижено Гарион.
— Ще ги поведа на въстание. Ще помета цяла Арендия с армия от крепостни селяни. — Гласът му затрепери, защото въображението му се бе възпламенило от величествената картина, която си представяше.
— Защо отговорът ти на всичко е винаги един и същ, Лелдорин? — изстена Гарион. — На първо място крепостните селяни не разполагат с оръжие и не са обучени да водят бой. Независимо от това как убедително приказваш, никога не би могъл да ги накараш да те последват. На второ място — дори и да те последват, всички благородници в Арендия ще се обединят срещу тебе. Ще унищожат армията ти, а след това положението ще стане десет пъти по-лошо. На трето място — ти просто ще предизвикаш гражданска война, а мургите искат именно това.
Лелдорин примигна няколко пъти, докато схване пълния смисъл на думите му. После лицето му отново стана мрачно.
— Не бях помислял за това — призна той.
— Така си и знаех. Ще продължаваш да правиш тези грешки, докато предпочиташ да използваш лъка и меча, но не и ума си.
Лелдорин се изчерви, а след това тъжно се усмихна и каза с укор:
— Избра твърде рязък начин да ми го кажеш, Гарион.
— Съжалявам — извини се Гарион. — Може би трябваше да се изразя другояче.
— Не — увери го Лелдорин. — Аз съм аренд. Много неща често ми убягват, ако не са казани съвсем направо.
— Не искам да кажа, че си глупав, Лелдорин — възрази Гарион. — Това е грешка, каквато би направил всеки човек. Арендите не са глупави — те са просто импулсивни.
— Не, всичко това е повече от обикновена импулсивност — настоя Лелдорин тъжно и посочи влажния мъх под дърветата.