— Какво искаш да кажеш? — попита Гарион.
— Това е последният участък от гората преди да навлезем в равнините на централна Арендия — обясни Лелдорин. — Тук преминава естествената границата между Мимбре и Астурия.
— Гората се е същата — отбеляза озадачено Гарион.
— Не е — мрачно отрони Лелдорин. — Тук е било любимото място за устройване на засади. Земята под дърветата е покрита със стари кости. Виж. — Той посочи едно място край пътя.
Отначало Гарион си помисли, че онова, което сочи приятелят му, са две изкривени пръчки, стърчащи от мъха, а вейките по краищата им са се оплели в нисък храст. После с отвращение осъзна, че гледа зеленясалите кости на човешка ръка — пръстите, сграбчили храста в последните конвулсии на предсмъртната агония. Потресен, младежът попита:
— Защо не са го погребали?
— Ще бъдат необходими хиляда години непрекъсната работа на хиляда мъже, за да заровят в земята тленните останки на убитите — покрусено отвърна Лелдорин. — Цели поколения на Арендия почиват тук — мимбрати, уейсити, астурианци. Лежат, останали на мястото, където ги е покосила смъртта, и само мъхът ги завива във вечния им сън.
Гарион потрепера и отвърна очи от немия зов на ръката, издигаща се сред морето от мъх под дърветата. Всички издатини и хълмчета, издигащи се сред мъха, разкриваха ужаса, стаен под сиво-зелената повърхност. Младежът внезапно осъзна, че това море от кости се простира додето поглед стига.
— Колко време трябва да пътуваме, преди да излезем в равнината? — попита той тихо.
— Вероятно два дни.
— Два дни? И непрекъснато е както тук?
Лелдорин кимна.
— Защо? — Гласът на Гарион прозвуча по-сурово, по-обвиняващо, отколкото възнамеряваше.
— Отначало заради гордостта ни… и честта — отговори Лелдорин. — А след това от скръб и от желание да отмъстим. Накрая просто защото не сме знаели как да прекратим всичко това. Както казахме, ние, арендите, не сме особено умни.
— Но сте винаги храбри — бързо го прекъсна Гарион.
— О, да — призна Лелдорин. — Винаги храбри. Това е националното ни проклятие.
— Белгарат — тихо прошепна Хетар зад тях, — конете надушват нещо.
Господин Улф се отърси от дрямката, на която обикновено се отдаваше, докато яздеше, и попита:
— Какво?
— Конете — повтори Хетар. — Нещо пред нас ги плаши.
Зениците на Улф се стесниха и станаха странно безизразни.
— Алгроти! — изруга той.
— Какво означава „алгрот“? — попита Дурник.
— Същество, различно от човека, далечен родственик на тролите.
— Веднъж видях един трол — намеси се Барак. — Огромно грозно туловище с нокти и кучешки зъби.
— Ще ни нападнат ли? — рече Дурник.
— Почти е сигурно. — Гласът на Улф беше напрегнат. — Хетар, ти ще пазиш конете. Групата ни не бива да се разделя.
— Откъде ли пък са дошли? — попита Лелдорин. — В тази гора няма чудовища.
— Понякога, когато огладнеят, слизат от планините на улгосите — отговори Улф. — След нападенията им не оцелява никой, за да разкаже, че ги е срещал.
— По-добре направи нещо, татко — каза леля Поул. — Обградили са ни от всички страни.
Лелдорин бързо се огледа, като че ли се опитваше да се ориентира, после каза:
— Не сме много далеч от хълма на Елгон. Бихме могли да ги отблъснем, ако се доберем дотам.
— Хълмът на Елгон ли? — рече Барак, който вече бе извадил тежкия си меч.
— Високо възвишение, покрито с големи обли камъни — обясни Лелдорин. — Почти като истинска крепост. Елгон се задържал там цял месец, отблъсквайки мимбратската армия.
— Звучи обещаващо — намеси се Силк. — Поне ще се измъкнем от дърветата. — И той нервно погледна мократа гора, която ги заобикаляше от всички страни.
— Ами да опитаме — реши Улф. — Все още не са се разярили достатъчно, за да ни нападнат, пък и дъждът намалява умението им да се ориентират по миризмата.
Странен лаещ звук долетя от глъбините на гората.
— Те ли са? — попита Гарион.
— Подвикват си — обясни Улф. — Някои сигурно са ни видели. Хайде мъничко да побързаме, ала не пришпорвайте конете преди да сме зърнали хълма.
Калният път започна да се изкачва към върха на нисък хребет.
— Половин левга — напрегнато изрече Лелдорин. — Още половин левга и би трябвало да видим хълма.
Ездачите с мъка удържаха конете. Очите на животните ужасено следяха гората. Сърцето на Гарион биеше лудо, устата му пресъхна. Дъждът се усили. С крайчеца на окото си младежът долови движение и бързо погледна в тази посока. Съзря фигура с големината на възрастен мъж, бягаща с дълги скокове успоредно на пътя на стотина стъпки навътре в гората. Преследвачът им тичаше превит одве; ръцете му докосваха земята. Беше отблъскващо сив.