— Аз ще работя в близост до теб, Поулгара. А щом станеш невеста на Торак, неговата воля ще бъде и твоя. Сигурен съм, че тогава няма да ми се сърдиш за минали неща.
— Смятам, че поговорихме достатъчно на тази тема, Чамдар — заяви господин Улф. — Думите ти започнаха да ме отегчават. Ето, вземи си сянката. — Улф небрежно махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха, и заповяда: — Изчезни.
И Гарион пак почувства онова странно вълнение и чу глухия, беззвучен крясък в ума си. Конникът изчезна.
— Не го унищожи, нали? — задъхано попита Силк.
— Не — отговори господин Улф. — Това беше просто илюзия. Детински трик, който кролимите приемат като нещо внушително. Сянката може да бъде изпратена на значителни разстояния, ако си дадеш достатъчно труд да сториш това. Просто изпратих сянката му обратно при него — това беше всичко. — Възрастният мъж се усмихна лукаво. — Разбира се, избрах не съвсем пряк маршрут за пътешествието на сянката — може да са необходими няколко дни. Това няма да нарани кролима, наистина, но ще му създаде редица неудобства — пък и твърде много бие на очи.
— Какъв невъзпитан призрак — отбеляза Мандорален. — Кой беше?
— Чамдар — обади се леля Поул, която отново бе съсредоточила вниманието си върху ранения Лелдорин. — Един от главните жреци на кролимите. Баща ми и аз сме го срещали и по-рано.
— Мисля, че е по-добре да напуснем този хълм — заяви Улф. — Кога Лелдорин ще бъде в състояние отново да язди?
— Най-рано след една седмица — отвърна леля Поул. — А може би и по-късно.
— Няма място за колебание. Не можем да останем тук.
— Той не може да язди — твърдо го прекъсна леля Поул.
— Можем да измайсторим някаква носилка — предложи Дурник. — Ще го закрепим между два коня и ще можем да се придвижваме, без да го боли.
— Какво ще кажеш, Поул? — попита Улф.
— Може — рече тя малко несигурно.
— Хайде на работа тогава. Тук, на върха, сме прекалено уязвими. Трябва да продължим напред.
Дурник кимна и отиде при багажа. Трябваше да вземе въже за носилката.
ГЛАВА 7
Господин Мандорален, барон Воу Мандор, беше мъж с ръст доста по-висок от средния. Косата му беше черна и къдрава, очите му — наситеносини, а гласът — звучен, особено когато с неизменна твърдост отстояваше изречените от него мнения. Гарион не го харесваше. Огромната самоувереност на рицаря, егоизмът му — така ярко проявен, че в него се долавяше някаква невинност, изглежда, потвърждаваха най-мрачните изявления на Лелдорин за мимбратите; пък и екстравагантната любезност, която Мандорален проявяваше към леля Поул, според Гарион нарушаваше границите на доброто възпитание. Нещата се влошаваха още повече от това, че леля Поул, изглежда, твърде охотно приемаше ласкателствата на рицаря в буквалния им смисъл.
Докато яздеха под непреставащия ситен, упорит дъжд по Великия западен път, Гарион с известно задоволство забеляза, че спътниците му май споделят неговото мнение за рицаря. Изражението на Барак беше по-красноречиво от всякакви думи; веждите на Силк язвително се издигаха при всяко поредно изявление на рицаря; Дурник просто се въсеше.
Ала Гарион имаше твърде малко време, за да изясни точно какви чувства изпитва към мимбрата. Той яздеше близо до носилката, върху която болезнено се мяташе Лелдорин. Отровата на алгротите изпепеляваше раните на приятеля му и Гарион се опитваше да облекчи състоянието на Лелдорин, доколкото това бе по силите му, и често разменяше тревожни погледи с леля Поул. По време на най-тежките пристъпи Гарион безпомощно държеше ръката на Лелдорин, без да може да измисли нещо, с което да облекчи болката му.
— Понасяй недъга си с твърдост, момко — бодро посъветва Мандорален ранения астурианец след един особено тежък пристъп, когато Лелдорин започна да стене, останал без дъх от болка. — Болката, която изпитва тялото ти, е само илюзия. Умът ти може да я отстрани далеч от теб, стига да пожелаеш да го сториш.
— Тъкмо такава утеха очаквах от един мимбрат — остро отвърна Лелдорин през стиснатите си зъби. — Знаеш ли, предпочитам да не яздиш толкова близо до мен. Мненията, които изказваш, вонят почти толкова зле, колкото доспехите ти.
Лицето на Мандорален поаленя.
— Отровата, която вилнее в тялото на нашия ранен приятел, изглежда, го е лишила както от учтивост, така и от здрав разум — хладно отбеляза той.
Лелдорин се надигна в носилката, за да отвърне разгорещено, ала внезапното движение очевидно увеличи страданията му и той загуби съзнание.
— Раните му са тежки — заяви Мандорален. — Твоят мехлем, госпожо Поулгара, може да се окаже безсилен да спаси живота му.