Рицарите отново се впуснаха в атака и новите копия, които бяха взели, пак се счупиха.
— Трябваше да насека повече пръти — замислено отрони Дурник.
Ала барон Дериджън се заклати още повече и при третото нападение несигурното му копие отскочи от щита на Мандорален. Но прътът на Мандорален попадна в целта и барон Дериджън падна от седлото, изхвърлен от силата на удара.
Мандорален дръпна юздите на бойния си кон, погледна противника си и учтиво попита:
— В състояние ли сте да продължите боя, господине?
Дериджън успя да се изправи и се олюля.
— Не се предавам — задъхано изрече той и извади меча си.
— Превъзходно — отговори Мандорален. — Страхувах се, че може би съм ви наранил. — Той скочи от седлото, извади меча си и замахна към главата на Дериджън. Той светкавично отби удара с щита си, но Мандорален без никакво забавяне замахна отново. Дериджън успя да нанесе няколко слаби удара, след което тежкият меч на Мандорален с пълна сила се стовари върху шлема му. Баронът безпомощно се завъртя и се строполи по лице на земята.
— Милорд? — загрижено попита Мандорален, наведе се, обърна победения си противник по гръб и вдигна огънатото му от удара забрало. После повтори: — Зле ли се чувствате, милорд? Желаете ли да продължите боя?
Дериджън не отговори. От носа му шуртеше кръв, очите му се бяха изцъклили. Лицето му беше посиняло, дясната част на тялото му трепереше, обхваната от конвулсии.
— Тъй като този храбър рицар е неспособен да говори от свое име — заяви Мандорален, — обявявам, че е победен. — Той се огледа, все още стиснал тежкия меч. — Някой тук би ли оспорил моите думи?
Отговори му дълбока тишина.
— Тогава бихте ли го изнесли от бойното поле? — предложи Мандорален. — Раните му не изглеждат сериозни. Ще прекара няколко месеца на легло и отново ще бъде здрав като камък. — Той се обърна към барон Олторайн, чието лице видимо беше пребледняло, и бързо каза: — Е, милорд, ще се сразим ли? Другарите ми и аз нямаме търпение да продължим пътешествието си.
Олторайн беше избит от седлото още при първия сблъсък, при това при падането счупи и крака си.
— Лош късмет, милорд — отбеляза Мандорален и приближи пешком към своя противник с изваден меч. — Предавате с ли се?
— Не мога да стоя изправен — отвърна Олторайн през стиснатите си зъби. — Нямам друг избор, освен да се предам.
— А ще можем ли аз и моите спътници да продължим пътя си?
— Да, когато пожелаете — изстена рицарят с глас, изпълнен с болка.
— Все още не — прекъсна го груб глас. Мургът, който носеше доспехи и броня, разблъска с коня си останалите рицари и спря пред Мандорален.
— Помислих си, че този може да реши да се намеси — тихо прошепна леля Поул скочи от седлото, пристъпи напред по утъпканото от конските копита бойно поле и каза на рицаря: — Отдръпни се, Мандорален.
— Не, госпожо — възрази Мандорален.
— Оттегли се, Мандорален — извика остро Улф.
Мандорален се огледа сепнато и се отдръпна.
— Е, господин кролим? — предизвикателно изрече леля Поул и свали качулката си.
Очите на ездача се разшириха, когато забеляза белия кичур в косите й; след това той вдигна отчаяно ръка и бързо забърбори нещо под нос.
Гарион пак почувства онази странна вълна и глухият рев отново завладя съзнанието му.
За миг му се стори, че фигурата на леля Поул е обградена с някаква зелена светлина. Тя с безразличие махна с ръка и светлината изчезна.
— Май си отвикнал да го правиш — каза леля Поул. — Би ли опитал пак?
Този път кролимът вдигна и двете си ръце, ала не стори нищо повече. Дурник мина с коня си зад него, вдигна брадвата си с две ръце и с все сила я стовари върху шлема на кролима.
— Дурник! — изкрещя леля Поул. — Махни се!
Ала ковачът, на чието лице беше изписана мрачна решимост, замахна втори път. Кролимът безжизнен се свлече от седлото си и с трясък падна на земята.
— Ти, глупако! — Леля Поул кипеше от гняв. — Какво си мислиш, че правиш?
— Той те нападна, госпожо Поул — обясни Дурник. Очите му напрегнато блестяха.
— Слез от коня.
Ковачът се подчини.
— Имаш ли представа колко опасно беше всичко това? — попита тя. — Той можеше да те убие.
— Аз винаги ще те отбранявам, госпожо Поул — упорито отвърна Дурник. — Не съм нито войник, нито магьосник, но няма да позволя никой да те нарани.
За миг очите й се разшириха от изненада, после се свиха, накрая погледът им стана мек. Гарион, който я познаваше още от детството си, долови мигновената смяна на чувствата й. Без никакво предупреждение тя внезапно прегърна Дурник и каза: