И Бранд препусна с коня си на север заедно с прошарения мъж, който беше Белгарат, и с царствената Поулгара. В град Камаар, в кралство Сендария, се качиха на кораб и отплаваха за Рива. И Бранд вече не се завърна в Западните кралства.
Ала за спътниците му се разказват безброй легенди. Какво в тях е истина и какво измислица, никой не знае.
ПЪРВА ЧАСТ
АРЕНДИЯ
ГЛАВА 1
Воу Вейкюн беше изтрит лицето на земята. Двадесет и четири века бяха изминали, откакто столицата на уейситските аренди беше унищожена, а мрачните безкрайни гори на северна Арендия бяха погълнали развалините. Разрушените стени се бяха срутили и сега ги покриваше мъх, папрат и ниски храсталаци. Единствено съсипаните, жалки руини на някога гордо възвисяващите се кули гниеха сред дърветата и мъглата, отбелязвайки мястото, където някога се бе издигал Воу Вейкюн. Мокър сняг завиваше под бялата си пелена загърнатите в мъгли развалини, вадички водни капки, които приличаха на сълзи, се стичаха по древните камъни.
Гарион се разхождаше по обраслите с дървета алеи на мъртвия град. Беше се увил с тежка сива плътна наметка, за да се предпази от студа, а мислите му бяха мрачни като влажните камъни наоколо. Фермата на Фалдор със зелените, окъпани от слънце поля беше безкрайно далеч и му се струваше, че плава в някаква омара. Младежът беше изпълнен с отчаяна носталгия. Мъчеше се да си спомни всички подробности от фермата, но те непрекъснато се изплъзваха от ума му. Опияняващите миризми в кухнята на леля Поул бяха само смътен спомен; песента на чука на Дурник в ковачницата заглъхваше като замиращо ехо от протяжен звън на камбана; ясните, доскоро непомръкващи в паметта му черти на неговите другари в игрите започнаха да избледняват и той вече не беше сигурен, че може да ги разпознае. Детството му го напускаше и колкото и да се опитваше да го задържи, Гарион порастваше.
Всичко се променяше: в туй беше ключът на загадката.
Същността на живота му, основата, върху която бе изградено неговото детство, беше винаги леля Поул. В обикновения свят във фермата на Фалдор тя беше просто госпожа Поул — готвачката; ала в света извън портите на фермата се беше превърнала в Поулгара Вълшебницата, която бе отдала живота си, преследвайки неотклонно в продължение на четири хилядолетия постигането на цел, необозрима за ума на обикновените простосмъртни.
И господин Улф, старият скитник, разказвач на разни истории, също се беше променил. Сега Гарион знаеше, че старият му приятел е всъщност неговият прапрапрадядо — можеше да добави безброй много „пра“, ако трябваше да е съвсем точен, — ала зад познатото дяволито лице беше скрит проницателният поглед на вълшебника Белгарат, който беше изчаквал и запомнял всичко, наблюдавайки безразсъдството на хората и боговете цели седем хиляди години. Гарион въздъхна и продължи да крачи с тежки стъпки из мъглата.
Никога не беше вярвал във вълшебства, магии и вещици.
Тези неща бяха противоестествени — те нарушаваха представите му за непоклатимата, смислена реалност. Ала се бяха случили прекалено много неща, които вече не му позволяваха да се придържа към удобния скептицизъм, който беше възприел. В един-единствен поразителен миг последните следи от съмненията му се разсеяха като дим. Докато той гледаше, обзет от изумление и неверие, леля Поул беше премахнала млечнобелите пердета от слепите очи на вещицата Мартьо с жест и една-единствена дума. Зрението на лудата старица се беше възвърнало, ала тя бе загубила умението си да вижда в бъдещето — леля Поул беше проявила брутална справедливост. Гарион потрепера при спомена за отчаяния вопъл, който се беше изтръгнал от устните на Мартьо. Този сърцераздирателен вик по някакъв начин беше отбелязал мига, в който светът бе станал по-малко стабилен, по-малко смислен и безкрайно по-несигурен.
Изтръгнат от единственото място, което беше познавал, несигурен в самоличността на двамата, които му бяха най-близки, с изцяло разрушени представи за разликата между възможно и невъзможно, Гарион се оказа увлечен в странно пътешествие. Не знаеше нищо за причината, поради която бяха дошли тук, в този разрушен град, обрасъл в дървета, нито пък можеше да предположи накъде щяха да се отправят, след като го напуснеха. Единственото сигурно нещо, останало в душата му, беше мрачната мисъл, към която упорито се връщаше: някъде в света живееше мъж, който се беше промъкнал в здрача призори в малката къщичка в някакво забравено от всички село. Този злодей беше убил родителите на Гарион. Дори ако бе необходимо да посвети на това остатъка от живота си, Гарион щеше да намери този човек и щеше да го убие. В този необорим факт имаше нещо странно успокояващо.